Болвъркър я накарал да замълчи, притискайки устни в устните ѝ, и те се любили още веднъж.
Когато и двамата били напълно задоволени, Болвъркър започнал да хлипа в тъмното.
— Какво има, любов моя? — попитала Гунолд.
— Убий ме — хлипал Болвъркър. — Убий ме сега! Защото никога няма да мога да напиша стихове за прекрасната ти коса и красивата ти кожа, за звънтенето на гласа ти, за докосването на пръстите ти. Красотата на Гунолд не може да се опише.
— Е, предполагам, че не е лесно да се напишат такива стихове. Но се съмнявам да е невъзможно.
— Може би…
— Да?
— Може би най-малката глътчица от чайника Одрерир ще ми даде лирическите умения, с които да предам красотата ти на поколенията, които ще дойдат след нас — предположил той и хлипанията му секнали.
— Да, може би. Но ще трябва да е най-мъничката глътка…
— Покажи ми чайника и аз ще ти покажа точно колко малка глътка мога са отпия.
Гунолд отключила вратата и само след миг двамата с Болвъркър стояли пред чайника и двете бъчви. Упойващата миризма на медовината на поезията изпълвала въздуха.
— Само най-малката глътка — напомнила му тя. — За три поеми за мен, които да останат през вековете.
— Разбира се, любима.
Болвъркър се ухилил в тъмното. Ако можела да го види, тя щяла да разбере, че нещо не е наред.
С първата си глътка той изпил и последната капка от чайника Одрерир.
С втората пресушил бъчвата, наречена Бодън.
С третата изпразнил бъчвата, наречена Сон.
Гунолд не била глупава. Тя разбрала, че е измамена, и се хвърлила към него. Била силна и бърза, но Один не останал да се бие. Той побягнал. Затворил вратата и заключил Гунолд вътре.
Само след миг Болвъркър се превърнал в орел. Изпищял, пляскайки с криле, вратите на планината се отворили и той се издигнал в небето.
Виковете на Гунолд пронизали зората.
В замъка си Сутунг се събудил и изтичал навън. Погледнал нагоре, видял орела и разбрал какво може да се е случило. Сутунг също се превърнал в орел. Двата орела полетели толкова високо, че от земята приличали на миниатюрни точици в небето. Летели толкова бързо, че шумът от крилете им звучал като рева на ураган.
В Асгард Тор казал:
— Време е.
Той отнесъл трите дървени бъчви в двора.
Боговете на Асгард наблюдавали пищящите орли в небето, които идвали към тях. Били близо един до друг. Сутунг бил бърз и вече настигал Один, почти докосвайки с човка опашката му, докато двамата се приближавали все повече към Асгард.
Когато Один се приближил до двореца, той започнал да плюе. Фонтан от медовина бликнал от човката му към бъчвите, изпълвайки ги една след друга — като птица, която носи храна на децата си.
Оттогава знаем, че онези хора, които могат да създават магия с думите си, които могат да измислят стихове и саги и да разказват истории, са опитали медовината на поезията. Когато чуем някой прекрасен поет, казваме, че е опитал дара на Один.
Това е. Такава е историята за медовината на поезията и как била дадена на света. Тя е пълна с безчестие и измама, с убийства и хитрини. Но не е съвсем цялата история. Има още едно нещо, което трябва да ви кажа. Деликатните сред вас трябва да запушат ушите си или да не четат по-нататък.
Ето и последното нещо и то е едно срамно признание. Когато бащата на всички в образа на орел почти стигнал до бъчвите, а Сутунг го следвал съвсем близо, Один изпуснал част от медовината през задните си части, една разпръсната мокра пръдня от смрадлива медовина право в лицето на Сутунг, която ослепила великана и го отхвърлила назад.
Нито тогава, нито сега някой пожелал да пие от медовината, излязла от задника на Один. Но винаги, когато чуете лоши поети да декламират лошите си стихове, пълни с глупави сравнения и грозни рими, ще знаете коя от медовините са опитали.
Пътуването на Тор в земите на великаните
I
Тиалфи и сестра му Рьосква живеели с баща си Егил и майка си в една ферма там, където започвала дивата земя. Отвъд фермата им бродели чудовища, великани и вълци и много пъти Тиалфи попадал на тях и трябвало да бяга. Той можел да тича по-бързо от всички и от всичко. Живеейки на края на дивата природа, Тиалфи и Рьосква били свикнали с чудеса и с това да се случват странни неща.
Но нищо не било толкова странно, колкото бил денят, когато двама посетители от Асгард — Локи и Тор, пристигнали във фермата им в колесница, теглена от два огромни козела, които Тор наричал Тангриснир и Тангньостър. Боговете поискали подслон за нощта и храна. Те били огромни и силни.