— Нямаме храна, подходяща за вас — казала извинително Рьосква. — Имаме зеленчуци, но зимата беше лоша и дори не са ни останали никакви пилета.
Тор изсумтял. След това извадил ножа си и убил и двата си козела. Одрал ги. Сложил ги в огромните казани, които висели над огъня, а Рьосква и майка ѝ нарязали зимните си запаси от зеленчуци и сложили и тях в казаните.
Локи отвел Тиалфи настрана. Момчето се изплашило от него — от зелените му очи, усмивката му, устните с белези от рани по тях. Локи казал:
— Нали знаеш, че костният мозък от тези козли е най-хубавото нещо, което един младеж може да изяде. Много жалко, че Тор винаги го пази само за себе си. Ако искаш да станеш силен като него, трябва да ядеш от костния мозък на козлите.
Когато храната станала готова, Тор взел един цял козел за себе си, оставяйки месото на втория за другите петима.
Сложил козите кожи на земята и докато ядял, хвърлял върху тях костите.
— Слагайте костите върху кожите — казал им той. — И не чупете и не дъвчете костите. Яжте само месото.
Мислите, че можете да ядете бързо? Трябвало да видите как Локи поглъща храната си. В един момент била пред него, а в следващия вече я нямало и той избърсвал уста с опакото на ръката си.
Останалите се хранели по-бавно. Но Тиалфи не можел да забрави думите на Локи и когато Тор станал от масата, за да отиде по естествени нужди, той взел ножа си, разцепил част от кокала от крака на един от козлите и изял малко от костния мозък в него. След това върнал счупения кокал върху кожата на пода и го покрил със здрави кости, така че никой да не разбере нищо.
През нощта всички спали в голямата зала.
На сутринта Тор покрил костите с козята кожа. Взел чука си Мьолнир, вдигнал го високо и изрекъл: „Тангриснир, стани цял“. Проблеснала светкавица и Тангриснир се протегнал, изблял и започнал да пасе. Тор изрекъл „Тангньостър, стани цял“ и Тангньостър направил същото. Но след това залитнал и закуцукал непохватно към Тангриснир, блеейки пронизително, сякаш изпитва болка.
— Задният крак на Тангньостър е счупен — казал Тор. — Донесете ми дърво и парче плат.
Направил шина за крака на козела си и го превързал. Когато свършил, погледнал към семейството и Тиалфи си помислил, че никога не е виждал нещо толкова страшно, колкото пламналите червени очи на Тор. Юмрукът му бил свит около дръжката на чука му.
— Някой от вас е счупил костта — казал им той с глас като гръмотевица. — Дадох ви храна, като поисках само едно нещо, и въпреки това вие ме измамихте.
— Аз го направих — обадил се Тиалфи. — Аз счупих костта.
Локи се опитвал да изглежда сериозен, но въпреки това се усмихвал с ъгълчетата на устата си. Усмивката му не вдъхвала увереност.
Тор вдигнал чука си.
— Би трябвало да унищожа цялата ферма — промърморил той и Егил погледнал уплашено, а жена му се разплакала. След това Тор попитал: — Кажете ми защо да не превърна цялото това място в развалини.
Егил мълчал. Тиалфи се изправил и отговорил:
— Това няма нищо общо с баща ми. Той не знаеше какво съм направил. Накажи мен, не него. Погледни ме — аз тичам много бързо. Уча се бързо. Не закачай родителите ми и аз ще ти стана роб.
Сестра му Рьосква също се изправила и казала:
— Той няма да отиде никъде без мен. Ако вземеш него, ще вземеш и двама ни.
Тор се замислил за момент и после отвърнал:
— Много добре. Засега ти, Рьосква, ще останеш тук и ще се грижиш за Тангриснир и Тангньостър, докато кракът на Тангньостър се оправи. Когато се върна, ще взема и трима ви. — След това се обърнал към Тиалфи: — А ти можеш да дойдеш с мен и Локи. Отиваме в Утгард.
II
Светът отвъд фермата бил пустош и Тор, Локи и Тиалфи тръгнали на изток към Йотунхейм, където живеели великаните и където било морето.
Колкото по на изток отивали, толкова по-студено ставало. Духали ледени ветрове, изсмукващи и последната топлинка от тях. Малко преди да залезе слънцето, когато все още имало достатъчно светлина, за да виждат, те започнали да търсят място, където да се подслонят за нощта. Тор и Тиалфи не намерили нищо. Локи го нямало най-дълго. Той се върнал е озадачено изражение на лицето и казал:
— Ей натам има една странна къща.
— Колко странна? — попитал Тор.
— Има само една огромна стая. Няма прозорци, а отворът за вратата е огромен, но няма врата. Като една голяма пещера е.
Студеният вятър вледенявал пръстите им и щипел страните им. Тор казал:
— Да отидем да я видим.
Главната зала продължавала много навътре.
— Там може да има зверове или чудовища — казал Тор. — Да се настаним до входа.