Направили точно така. Къщата била, както Локи я описал — огромна сграда, една огромна зала, от която тръгвала дълга стая. Запалили огън до входа и вече били спали там около час, когато ги събудил шум.
— Какво е това? — попитал Тиалфи.
— Земетресение? — казал Тор. Земята треперела. Нещо ревяло. Можело да е вулкан или лавина, или огромни камъни, или сто гневни мечки.
— Не мисля — отговорил Локи. — Да се преместим в страничната стая. За всеки случай.
Локи и Тиалфи отишли да спят в стаята, а шумът, който приличал на срутване или рев, продължил до настъпването на утрото. Тор останал до вратата на къщата през цялата нощ, стиснал чука си. Колкото повече време минавало, толкова повече се ядосвал и искал само да огледа наоколо и да се нахвърли върху това, което ревяло и тресяло земята. Щом небето започнало да просветлява, без да събуди спътниците си, Тор навлязъл в гората, търсейки нещото, което издавало този шум.
Когато наближил източника, той осъзнал, че има различни шумове, които се чуват последователно. Първо боботещ рев, следвало бучене, а после идвал един по-тих, свиркащ шум, достатъчно пронизителен, за да му докара главоболие и да го заболят зъбите всеки път, когато го чувал.
Тор стигнал до върха на един хълм и погледнал към света под него.
В долината се бил проснал най-големият човек, когото някога бил виждал. Косата и брадата му били по-черни от въглен, а кожата му била бяла като покрито със сняг поле. Очите на великана били затворени и той хъркал равномерно — това бил онзи шум като рев, бучене и свиркане, който чувал Тор. Всеки път, когато великанът изхърквал, земята затрепервала. Това било разтърсването, което усещали през нощта. Великанът бил толкова голям, че в сравнение с него Тор бил като бръмбар или мравка.
Тор посегнал към Мегингьорд, пояса, който му давал сила, и го стегнал, удвоявайки мощта си, за да е сигурен, че е достатъчно силен да се бие дори и с най-огромния великан.
Докато Тор го наблюдавал, великанът отворил очи, които били пронизващо сини. Но на пръв поглед не изглеждал страшен.
— Здравей — извикал Тор.
— Добро утро — извикал в отговор чернокосият великан с глас като лавина. — Наричат ме Скримир. Означава Голям човек. Саркастични са моите хора, да нарекат мършаво създание като мен Голям човек, но какво да се прави. Така, къде ми е ръкавицата? Снощи имах две, но изпуснах едната. — Вдигнал ръце и на дясната имало огромна кожена ръкавица с един пръст. Другата била гола. — А! Ето я.
Той се протегнал към далечната страна на хълма, който Тор бил изкачил, и вдигнал нещо, което очевидно било ръкавица.
— Странно, в нея има нещо — казал великанът и я разтърсил. Тор разпознал дома им от предишната нощ в момента, в който Тиалфи и Локи се търкулнали от отвора на ръкавицата и паднали на снега под нея.
Скримир си сложил лявата ръкавица и огледал доволно ръцете си.
— Може да вървим заедно — казал той. — Ако искате.
Тор погледнал към Локи, Локи погледнал към Тор и двамата погледнали към Тиалфи, който свил рамене и уверен в бързината си, казал:
— Аз няма да изоставам.
— Много добре — извикал Тор.
Тримата закусили с великана. Той извадил цели крави и овце от торбата си с провизии и ги схрускал, а тримата му спътници яли по-скромно. След като се нахранили, Скримир казал:
— Дайте да взема вашите провизии в моята торба. Така ще носите по-малко, а когато спрем вечерта, ще ядем заедно. — Сложил храната им в торбата си, завързал я и поел на изток.
Тор и Локи се затичали след великана с неуморимостта на богове. Тиалфи тичал по-бързо, отколкото който и да било човек, но с напредването на времето дори и за него било трудно да не изостава, и понякога му се струвало, че великанът е просто още една планина в далечината с глава, изгубена сред облаците.
С настъпването на вечерта те настигнали Скримир. Той вече бил намерил място, на което да направят лагера си под един грамаден дъб, и се бил настанил удобно наблизо, облегнал глава на огромна скала.
— Аз не съм гладен — казал той. — Не се притеснявайте за мен. Ще си легна рано. Храната ви е в торбата ми до дървото. Лека нощ.
И захъркал. Когато познатите рев-бучене-свиркане разтресли дърветата, Тиалфи се изкачил по торбата с провизии на великана и извикал към Тор и Локи:
— Не мога да развържа връзките. Прекалено стегнати са за мен. Като от желязо са.
— Аз мога да огъвам желязо — казал Тор, скочил на върха на торбата и започнал да дърпа връзките.
— Е? — обадил се Локи.
Тор пъшкал и дърпал, дърпал и пъшкал. След това свил рамене.