— Дойката ти? — не повярвал Тор.
— Стара е, да. Но тя ме научи да се боря и се съмнявам да е забравила как се прави. С годините се е смалила, така че ще е по-близо до твоя ръст. Свикнала е да играе с деца. — След това, виждайки изражението на лицето на Тор, той добавил: — Казва се Ели и съм я виждал да побеждава мъже, които изглеждаха по-силни от теб. Не бъди прекалено самоуверен, Тор.
— Бих предпочел да се боря с някого от хората ти — отговорил Тор. — Но ще се боря и със старата ти дойка.
Изпратили да повикат старата жена и тя дошла — толкова немощна, толкова посивяла, толкова съсухрена и сбръчкана, че вятърът сякаш можел да я отвее. Била великан, да, но само малко по-висока от Тор. Косата върху старата ѝ глава била тънка и рядка. Тор се зачудил на колко години може да е. Струвала му се по-стара от всички, които някога бил срещал. Не искал да я нарани.
Двамата застанали с лице един към друг. Победител щял да е първият, който успеел да събори другия на земята. Тор бутнал старата жена, дръпнал я, опитал се да я помръдне, да я препъне, да я притисне надолу, но тя сякаш била издялана от скала и не успял да направи нищо. Дойката през цялото време го гледала с безцветните си очи и мълчала.
След това се протегнала и докоснала леко крака му. Той усетил как кракът му става по-нестабилен там, където го докоснала, и я бутнал назад, но тя го обхванала с ръце и го понесла към земята. Той се опитал да я отблъсне с всички сили, но напразно и скоро се озовал паднал на едно коляно…
— Достатъчно! — извикал Утгардалоки. — Видяхме достатъчно, велики Тор. Не можеш да победиш дори дойката ми. Не мисля, че сега някой от хората ми ще се бори с теб.
Тор погледнал към Локи и двамата погледнали към Тиалфи. Седнали край големия огън и великаните ги нагостили — храната била хубава, а виното не било толкова солено, колкото медовината — но всеки един от тях говорел по-малко, отколкото би говорил по време на пиршество.
И тримата се чувствали неловко и били мълчаливи и унижени заради загубата си.
Напуснали Утгард на зазоряване и когато си тръгнали, самият крал Утгардалоки вървял редом с тях.
— Е? — казал Утгардалоки. — Добре ли прекарахте в дома ми?
Те го погледнали мрачно.
— Не много — отговорил Тор. — Винаги съм се гордял със силата си, а сега се чувствам никой и нищо.
— Аз мислех, че мога да тичам бързо — добавил Тиалфи.
— А мен никога не са ме побеждавали в състезание по ядене — казал Локи.
Минали през портите, които отбелязвали края на крепостта Утгард.
— Знаете ли, че нито един от вас не е никой и нищо — казал великанът. — Честно, ако снощи знаех това, което знам сега, никога нямаше да ви поканя в дома си и ще се погрижа никога повече да не бъдете поканени. Слушайте, снощи ви измамих — всички вас, с илюзии.
Пътниците погледнали великана, който им се усмихнал и попитал:
— Помните ли Скримир?
— Великана? Разбира се.
— Това бях аз. Използвах илюзия, за да стана толкова голям и да променя външния си вид. Връзките на торбата ми с провизиите бяха завързани с неразрушима желязна тел и можеха да се развържат само с магия. Когато ти, Тор, ме удряше с чука си, докато аз се преструвах, че спя, знаех, че дори и най-лекият ти удар ще означава смърт за мен. Затова използвах магия, направих една планина невидима и я сложих между чука и главата си. Погледни ето там.
В далечината се виждала планина с формата на седло и в нея се спускали дълбоки долини, като последната била най-дълбока.
— Това е планината, която използвах — казал Утгардалоки. — А долините са направени от ударите ти.
Тор не казал нищо, но стиснал устни, а ноздрите му се разширили и червената му брада настръхнала.
— А снощи в замъка? — попитал Локи. — И това ли беше илюзия?
— Разбира се. Някога виждал ли си огън, преминаващ през долина и изгарящ всичко по пътя си? Мислиш, че можеш да ядеш бързо? Никога няма да ядеш по-бързо от Логи, защото той е самият огън и погълна храната и дървената маса, на която беше сложена, изгаряйки ги. Никога не съм виждал някой да яде така бързо като теб.
Зелените очи на Локи светнали от гняв, а също и с възхищение, защото той мразел да го надхитрят, но и точно толкова обичал добрите номера.
Утгардалоки се обърнал към Тиалфи.
— Ти колко бързо можеш да мислиш, момче? — попитал той. — Можеш ли да мислиш по-бързо, отколкото да тичаш?