Преди началото и след това
I
Преди началото нямало нищо — нито земя, нито небеса, нито звезди, нито небе, а съществувал само мъгливият свят — неясен и безформен, и огненият свят, който винаги бил в пламъци.
На север бил Нифлхейм, светът на мрака. Тук през мъглата минавали единадесет отровни реки, като всички извирали от един и същ извор в средата — бурния Хвергелмир. В Нифлхейм било леденостудено, плътна и тежка мъгла била надвиснала над всичко и обвивала всичко. Тази гъста и студена мъгла скривала и небето, и земята.
На юг се намирал Муспел. Муспел бил огънят. Всичко там светело и пламтяло. В Нифлхейм царял мрак, а в Муспел — светлина. Нифлхейм бил замръзнал свят, а Муспел — разтопена лава. Земята била обхваната от буйни пламъци, каквито горят в огъня на ковачниците, и нямало нито твърда земя, нито небе. Нищо, освен искри и горещи вълни, разтопени скали и алена жар.
В Муспел, на края на пламъците, където мъглата изгаря в светлина и където свършва земята, стоял Суртур, който съществувал преди боговете. Той стои там и сега. Държи горящ меч и за него и врящата лава, и ледената мъгла са еднакви.
Казват, че по времето на Рагнарьок, което е краят на света, Суртур ще напусне поста си. Той ще тръгне от Муспел с пламтящия си меч и ще залее света с огън, а боговете ще паднат пред него един по един.
II
Между Муспел и Нифлхейм имало пустош, едно празно пространство без никаква форма, в което нямало нищо. Реките на мъгливия свят потекли в празнотата, наречена Гинунгагап, „раззинатата паст“. След много, много време тези отровни реки на мястото между огъня и мъглата бавно се превърнали в огромни ледници. Ледът на север от пустошта бил покрит със замръзнали мъгли и парченца лед, но на юг, където ледниците стигали до огнената земя, жарта и искрите от Муспел разтопявали леда и топли ветрове от земята на пламъците правели въздуха над леда мек и приятен като пролетен ден.
Там, където ледът и огънят се срещали, ледът се стопил и във водите се появил живот — подобие на човек, по-голям от световете, по-огромен, от който и да е великан, живял някога или който щял някога да живее. Това същество не било нито мъж, нито жена, а и двете едновременно.
Това бил прародителят на всички великани, който се наричал Имир.
Имир не бил единственото живо същество, родено от топящите се ледове — имало и една крава без рога, по-голяма, отколкото може да си представи човек. Тя ближела солените ледени блокове, те били храната и водата ѝ, а млякото, което излизало от четирите ѝ вимета, се леело като река. Точно това мляко хранело Имир.
Великанът пиел от млякото и растял.
Имир нарекъл кравата Аудумла.
Розовият език на кравата ближел ледените блокове и от тях се оформили хора: първия ден — само косата, втория — главата, а на третия се появил един цял човек.
Това бил Бури, прародителят на боговете.
Имир заспал и докато спял, изпод лявата му ръка се родили двама великани — мъж и жена, а от краката му се родил великан с шест глави. От тях произхождат великаните, децата на Имир.
Бури си взел жена от тези великани и на двамата се родил син, когото нарекли Бор. Бор се оженил за Бестла, дъщеря на великан, и двамата имали трима синове — Один, Вили и Ве.
Один, Вили и Ве, тримата синове на Бор, пораснали. Докато растели, виждали някъде далече пламъците на Муспел и тъмнината на Нифлхейм, но знаели, че и двете места означават смърт за тях. Братята били осъдени да останат завинаги в Гинунгагап, огромното пространство между огъня и мъглата. Сякаш се намирали в нищото.
Нямало море или пясък, нито трева, скали и пръст, нямало дървета, нито небе, нито звезди. По онова време нямало свят, нямало небеса, нито земя. Дупката била никъде — само едно празно пространство, което чака да бъде изпълнено с живот и енергия.
Било време за създаването на всичко. Ве, Вили и Один се спогледали и заговорили за това, което трябва да се направи в празното пространство на Гинунгагап. Говорили за вселената, за живота и за бъдещето.
Один, Вили и Ве убили великана Имир. Трябвало да го направят. Нямало друг начин да създадат световете. Това било началото на всичко, смъртта, която направила целия живот възможен.
Те пронизали великана. От тялото му рукнала кръв в невъобразимо голямо количество. Фонтани от солена като морето кръв бликнали така внезапно като порой, толкова могъщ и дълбок, че понесъл и удавил всички великани. (Оцелял само Бергелмир, внукът на Имир, заедно с жена си. Те се покатерили на един дървен сандък, който ги понесъл като лодка. Всички великани, които виждаме и от които се страхуваме днес, са техни потомци.)