— Гладни сме — казал Хьонир. — Можеш ли да ни помогнеш да приготвим вечерята си?
— Според мен сигурно има някаква магия в огъня ви и тя изсмуква топлината и силата му — отговорил орелът. — Ако обещаете да ми дадете от месото, ще върна силата на огъня ви.
— Обещаваме — отговорил Локи. — Може да си вземеш каквото ти се полага, веднага след като месото се опече.
Орелът прелетял веднъж над ливадата, размахвайки крила с такава сила, че въглените в рова светнали и запламтели и боговете трябвало да се хванат един за друг, за да не ги събори вятърът, а след това се върнал на клона си на високото дърво.
Този път заровили месото в рова с надежда и зачакали. Било през лятото, когото на север слънцето почти не залязва и дните продължават цяла вечност, така че когато отворили рова, било късно през нощта, макар все още да имали чувството, че е ден. Посрещнал ги прекрасен аромат на печено месо, крехко и готово за ножовете и зъбите им.
Щом отворили рова, орелът се спуснал надолу и сграбчил с ноктите си двата задни бута на вола заедно с една плешка и започнал да ги разкъсва лакомо с човката си. Като видял, че по-голямата част от вечерята му всеки миг ще бъде погълната, Локи се разгневил и замахнал с копието си към орела, надявайки се да го накара да остави заграбената храна.
Орелът размахал силно крила, създавайки такъв вятър, че боговете едва не били пометени, и пуснал месото. Локи нямал време да се радва на победата си, защото открил, че копието е забито в тялото на огромната птица, и когато орелът полетял, той понесъл и него със себе си.
Локи искал да пусне копието си, но ръцете му били залепнали за дръжката и не можел да го направи.
Птицата летяла ниско, така че краката на Локи се влачели по камъни и пясък, по планински склонове и короните на дърветата. Имало някаква магия, и то магия, по-могъща от това, което Локи можел да контролира.
— Моля те! — извикал той. — Спри! Ще откъснеш ръцете ми. Ботушите ми вече са скъсани. Ще ме убиеш!
Орелът се издигнал от планинския склон и започнал бавно да кръжи във въздуха, а между тях и земята бил само хладният въздух.
— Може и да те убия — отговорил той.
— Какво искаш, за да ме пуснеш на земята? — задъхвал се Локи. — Каквото поискаш. Моля те.
— Искам Идун — отговорил орелът. — И ябълките ѝ. Ябълките на безсмъртието.
Локи висял във въздуха. Било много високо.
Идун била жената на Браги, бог на поезията, и тя била мила, кротка и добра. Носела със себе си кутия от ясеново дърво, в която имало златни ябълки. Когато боговете почувствали, че старостта започва да ги докосва, да посребрява косите им или да причинява болка в ставите им, те отивали при Идун. Тя отваряла кутията си и позволявала на бога или богинята да изяде една ябълка. Докато я ядели, младостта и силата им се връщали. Без ябълките на Идун боговете вероятно нямало да са богове…
— Не казваш нищо. Мисля да те повлача по още скали и планински върхове — обадил се орелът. — Може би този път ще те повлача и по някои дълбоки реки.
— Ще ти дам ябълките — отговорил Локи. — Заклевам се. Само ме остави долу.
Орелът не казал нищо, но замахнал с едното си крило и започнал да се спуска към зелена ливада, от която се издигал дим от огън. Спуснал се надолу, там, където Тор и Хьонир стояли с отворени уста и гледали нагоре към тях.
— Чудя се какво беше това — казал Тор.
— Кой знае? — отвърнал Локи.
— Оставихме ти храна — казал Хьонир.
Локи бил загубил апетит, което приятелите му отдали на полета му във въздуха.
По пътя им към дома не се случило нищо друго интересно или необикновено.
II
На следващия ден Идун вървяла през Асгард, поздравявайки боговете, и разглеждала лицата им, за да види дали някой от тях е започнал да изглежда стар. Минала край Локи. Обикновено той не ѝ обръщал внимание, но този път ѝ се усмихнал и я поздравил.
— Идун, радвам се да те видя! Усещам, че остарявам — казал ѝ той. — Трябва да опитам от ябълките ти.
— Не изглеждаш, сякаш се състаряваш — отговорила тя.
— Успявам да го скрия добре — казал Локи. — О! Боли ме гърбът. Старостта е ужасно нещо, Идун.
Идун отворила кутията си от ясен и дала на Локи една златна ябълка.
Той я захапал с ентусиазъм, поглъщайки я цялата заедно със семките. След това направил физиономия.
— О, не — изрекъл той. — Мислех, че ябълките ти са по-хубави.
— Какви странни думи — учудила се Идун. Никога по-рано ябълките ѝ не били посрещани по този начин. Обикновено боговете говорели за идеалния им вкус и колко хубаво е отново да се почувстват млади.