Локи слязъл от скута ѝ и се отдалечил, залитайки, стиснал двете си ръце между краката си, гледайки гневно всички богове и богини, което ги накарало да се разсмеят още по-силно.
— Ето, приключихме — обърнал се Один, бащата на всички, към Скади, дъщерята на великана, когато сватбеното пиршество свършило. — Или почти приключихме.
Той дал знак на Скади да го последва в тъмнината навън и двамата излезли заедно от залата, а до Скади вървял новият ѝ съпруг. До погребалната клада, която боговете били приготвили за останките на великана, имало две сфери, пълни със светлина.
Бащата на всички взел двете очи и ги хвърлил към нощното небе, където те светнали и заблестели заедно, една до друга.
Погледнете нагоре в зимна нощ. Тогава ще видите две звезди да греят една до друга. Тези две звезди са очите на Тиази, които все още светят.
Историята на Герд и Фрей
I
Фрей, братът на Фрея, бил най-могъщият сред ваните. Бил красив и благороден, известен воин и любовник, но в живота му липсвало нещо и той не разбирал какво.
Смъртните в Мидгард почитали Фрей. „Той прави сезоните“, казвали те. Фрей давал плодородието на полята и извиквал живот от мъртвата земя. Хората почитали Фрей и го обичали, но това не запълвало празнотата вътре в него.
Той се замислил за притежанията си:
Имал меч, толкова могъщ и необикновен, че се биел сам. Но това не било достатъчно за Фрей.
Имал Гулинбурсти, глигана със златна четина, направен от джуджето Брок и неговия брат Ейтри. Гулинбурсти теглел колесницата на Фрей. Можел да тича през въздуха и по вода, да тича по-бързо от всеки кон, да тича и в най-тъмната нощ, защото златната му четина греела много ярко. Но и Гулинбурсти не бил достатъчен за Фрей.
Имал Скидбладнир, кораб, направен за него от три джуджета, известни като синовете на Ивалди. Не бил най-големият кораб, който съществувал (това бил Нагалфар, Корабът на смъртта, направен от неизрязаните нокти на мъртвите), но на борда му имало място за всички аси. Когато Скидбладнир вдигал платна, ветровете винаги били попътни и той те отвеждал, където искаш да отидеш. Въпреки че бил вторият по големина кораб и можел да събере всички аси, Фрей можел да го сгъне като кърпа и да го сложи в торбата си. Бил най-хубавият от всички кораби. Но Скидбладнир не бил достатъчен за Фрей.
Притежавал най-хубавия дом, като се изключи Асгард. Наричал се Алфхейм, домът на светлите елфи, където той винаги бил добре дошъл и признат за господар. Нямало друго място като Алфхейм и все пак и това не му било достатъчно.
Скирнир, прислужникът на Фрей, бил един от светлите елфи. Той бил най-добрият прислужник, мъдър и красив.
Фрей заповядал на Скирнир да впрегне Гулинбурсти и тръгнали заедно към Асгард.
Когато пристигнали, те се насочили към Валхала, голямата зала на загиналите. Във Валхала на Один живеят Ейнхерджар — онези, които се бият сами — всички мъже, които паднали достойно в битките още от началото на света. Душите им се събират от полесраженията от валкириите, жените воини, натоварени от Один със задачата да донасят душите на падналите геройски в битка като най-голямата награда.
— Сигурно са много — казал Скирнир, който не бил виждал Валхала.
— Така е — отговорил Фрей. — Но ще идват още. И ще имаме нужда от още повече, когато се бием с вълка.
Щом се приближили до полята, заобикалящи Валхала, те чули шум от битка, чули дрънчене на метал в метал и удари на метал в плът.
Видели могъщи воини на всякаква възраст и от всякакви места, равностойни в битката, облечени в бойните си доспехи, и всеки от тях се биел с всички сили. Скоро половината лежали мъртви на тревата.
— Достатъчно! — извикал един глас. — Битката свърши за днес!
Тогава онези, които все още били на крака, помогнали на мъртвите да се изправят. Раните им заздравели, докато Фрей и Скирнир ги гледали, и те се качили на конете си. Всички воини, които се били в този ден, независимо от това дали са спечелили, или загубили, потеглили към Валхала, голямата зала на падналите геройски в битка.
Валхала била огромна зала. Имала петстотин и четиридесет врати и през всяка можели да минат осемстотин воини в редица. В нея можели да седнат повече хора, отколкото някой може да си представи.
В залата воините надали радостни възгласи и пиршеството започнало. Те ядели глиганско месо, сервирано от огромен казан. Това било месото на глигана Саеримнир — всяка вечер те пирували е месото му и всяка сутрин огромният звяр отново бил жив, готов пак да бъде заклан по-късно през деня и да даде живота и плътта си, за да нахрани достойните мъртви. Независимо колко много били, винаги имало достатъчно месо.