— Това са най-хубавите волове на света. Много по-големи и охранени от тези в Мидгард или Асгард. Изключително много се гордея със стадата си — доверил им Химир. — Те са моето богатство и радост за очите ми. Отнасям се с тях като със собствени деца. — И за момент смръщеното му изражение сякаш омекнало.
Бабата с деветстотин глави убила всеки един от воловете, одрала го и го хвърлила в огромната си тенджера. Тенджерата завряла и преляла над огъня, който започнал да пращи и да пука, а великанката я разбъркала с лъжица, голяма колкото дъбово дърво. Докато готвела, тя започнала да си пее тихичко с глас като хиляда старици, които пеят едновременно с всички сили.
Храната скоро станала готова.
— Вие сте гостите. Не се притеснявайте. Вземете от тенджерата колкото можете да изядете — казал любезно Химир. В крайна сметка двамата били дребни, колко можели да изядат? Все пак воловете били огромни.
Тор отговорил, че няма нищо против, и сам погълнал два от воловете един след друг, оставяйки само напълно огризаните кости. След това се оригнал доволно.
— Това е много храна, Веор — отбелязал Химир. — Щеше да ни стигне за няколко дни. Мисля, че досега не съм виждал дори и великан да изяде два от воловете ми наведнъж.
— Бях гладен — обяснил Тор. — И малко се увлякох. Слушай, защо утре не отидем за риба? Чувам, че си доста добър рибар.
Химир се гордеел с риболовните си умения.
— Аз съм отличен рибар — похвалил се той. — Ще уловим вечерята за утре.
— И аз съм отличен рибар — казал Тор. Никога не бил ловил риба, но колко трудно можело да е?
— Ще се срещнем на пристана утре на зазоряване — казал Химир.
В огромната им стая по-късно вечерта Тир казал на Тор:
— Надявам се, че знаеш какво правиш.
— Разбира се, че знам — отговорил Тор. Но нямал представа. Просто правел каквото му се искало. Това той правел най-добре.
В сивата светлина на утрото Тор се срещнал с Химир на пристана.
— Трябва да те предупредя, малък Веор, че ще излезем далече навътре в ледената вода — казал великанът. — Аз греба по-навътре и оставам по-дълго, отколкото един дребосък като теб може да понесе. По брадата и по косата ти ще се образуват ледени висулки и ще посинееш от студ. Сигурно ще умреш.
— Не се притеснявам — отговорил Тор. — Обичам студа. Ободрява. С каква стръв ще ловим?
— Аз вече си имам стръв — отговорил Химир. — Ти трябва да си намериш. Може да потърсиш в ливадата с воловете. Все пак в изпражненията им има хубави, големи ларви. Донеси каквото искаш оттам.
Тор погледнал Химир. Помислил си да го удари с чука си, но тогава нямало да получи казана, не и без да се бият. Върнал се по брега. Стадото прекрасни волове на Химир било на ливадата. По земята имало огромни, плоски изпражнения, в които се извивали и заравяли навътре големи ларви, но Тор не ги погледнал. Той се приближил до най-голямото, най-величественото и най-охраненото от животните, вдигнал юмрук и го стоварил между очите му, убивайки го на място.
Откъснал главата на звяра, сложил я в торбата си и я отнесъл до морето.
Химир бил в лодката. Той вече се бил отдалечил от брега и излизал от залива.
Тор скочил в студената вода и заплувал, влачейки торбата зад себе си. Сграбчил задната част на лодката с изтръпнали пръсти и се издърпал на борда, като от него се стичала морска вода, а червената му брада се покривала с лед.
— Охо — казал Тор. — Това беше забавно. Нищо не те събужда в студено утро така, както едно солидно плуване.
Химир не казал нищо. Тор взел другите две гребла и двамата започнали да гребат заедно. Скоро земята се изгубила и те останали сами сред водите на северното море. Океанът бил сив, вълните — бурни и високи, а вятърът и чайките пищели.
Химир спрял да гребе.
— Ще ловим тук — казал той.
— Тук? — попитал Тор. — Та ние почти не сме излезли в открито море. — И той грабнал веслата и започнал да гребе сам към дълбоките води.
Лодката полетяла по вълните.
— Спри! — избумтял гласът на Химир. — Тези води са опасни. Тук живее Йормунгундър, змията на Мидгард.
Тор спрял да гребе.
Химир взел две големи риби от дъното на лодката. Изкормил ги с един много остър нож за стръв, хвърлил червата в морето и закачил рибите на куката на въдицата си.
Хвърлил въдицата със стръвта. Изчакал, докато влакното потрепне в ръката му, и започнал да дърпа нагоре — на въдицата висели два гигантски кита, най-големите китове, които Тор някога бил виждал. Химир се ухилил гордо.