Боговете се спогледали. След това един от тях вдигнал ръката си. Бил Хермод, наречен Пъргавия, прислужник на Один, най-бързият и най-смелият сред младите богове.
— Аз ще отида при Хел — казал той. — Аз ще доведа Балдур Красивия.
Довели осмоногия Слейпнир, жребеца на Один. Хермод се качил на него и се приготвил да поеме все по-надолу и по-надолу и да стигне до Хел и огромния ѝ замък, където отиват само мъртвите.
Хермод поел към тъмнината, а боговете се приготвили за погребението на Балдур. Те взели тялото му и го положили в Хрингхорн, кораба на Балдур. Искали да изведат кораба в морето и да го изгорят, но не успели да го помръднат от брега. Всички бутали и дърпали, дори и Тор, но корабът стоял на брега, без да помръдне. Само Балдур можел да спусне кораба си в морето, а него вече го нямало.
Боговете изпратили да повикат великанката Хирокин, която дошла при тях, яздейки огромен вълк със змии за юзди. Тя се приближила до носа на кораба на Балдур и започнала да бута с всички сили — успяла да го избута в морето, но силата ѝ била толкова голяма, че колелата, на които бил поставен, избухнали в пламъци и земята се разтресла, а вълните, които се надигнали, били ужасяващи.
— Би трябвало да я убия — казал Тор, все още засрамен от това, че той не успял да избута кораба, и стиснал дръжката на чука си Мьолнир. — Тя проявява неуважение.
— Няма да направиш нищо подобно — намесили се останалите богове.
— Не съм доволен от всичко това — отговорил Тор. — Скоро ще убия някого просто да се разтоваря от напрежението. Ще видите.
Четирима от боговете донесли тялото на Балдур по каменистия бряг, осем крака го пренесли покрай събралата се тълпа. Начело на опечалените бил Один с гарваните на раменете си, а зад него били Валкириите и асите. На погребението на Балдур имало ледени великани и планински великани, имало дори и джуджета, изкусните майстори, които живеят под земята, защото всички скърбели заради смъртта му.
Жената на Балдур, Нана, видяла да носят тялото на съпруга ѝ. Тя заридала, сърцето в гърдите ѝ не издържало и паднала мъртва на брега. Отнесли я до погребалната клада и я положили до Балдур. В израз на уважение Один оставил на кладата своята гривна Драупнир — това била чудната гривна, направена за него от джуджетата Брок и Ейтри, която на всеки девет дни пускала по още осем гривни от същия метал и със същата красота. След това Один прошепнал нещо тайно на ухото на мъртвия Балдур и онова, което казал, само той и Балдур щели да знаят.
Конят на Балдур, богато украсен, бил докаран до кладата и принесен в жертва, за да може да отнесе господаря си в света, в който отивал.
Запалили кладата. Лумнали пламъци, които погълнали тялото на Балдур и тялото на Нана, а също и коня му и притежанията му.
Тялото на Балдур запламтяло като слънцето.
Тор застанал пред погребалната клада и вдигнал високо чука си Мьолнир.
— Освещавам тази клада — заявил той, хвърляйки сърдити погледи към великанката Хирокин, която според него продължавала да не проявява нужното уважение.
Лит, едно от джуджетата, минало пред Тор, за да вижда по-добре погребалната клада, и Тор го изритал ядосано в пламъците, от което Тор се почувствал малко по-добре, а всички джуджета се почувствали много по-зле.
— Това не ми харесва — казал раздразнено Тор. — Изобщо не ми харесва. Надявам се Хермод Пъргавия да оправи нещата с Хел. Колкото по-скоро Балдур се върне към живота, толкова по-добре за всички нас.
V
Хермод Пъргавия яздил девет дни и девет нощи, без да спира. Навлизал все по-дълбоко в надвисващата тъмнина — от сумрак към здрач, към вечер, към тъмна като в рог беззвездна нощ. В тъмнината виждал само нещо златно да проблясва далече пред него.
Приближавал се все повече и повече и светлината ставала по-ярка. Това бил златният покрив на моста над река Гялер, по който трябва да преминат мъртвите.
Той забавил Слейпнир до обикновен ход, докато преминавали по моста, който се клател и люлеел под тях.
— Как е името ти? — попитал женски глас. — Кой е твоят род? Какво правиш в земята на мъртвите?
Хермод не отговорил.
Стигнал до далечния край на моста, където стояла една девойка. Била бледа и много красива и го погледнала, сякаш никога по-рано не била виждала друг като него. Името ѝ било Модгуд и тя пазела моста.
— Вчера този мост преминаха достатъчно мъртви, за да се напълнят пет кралства, а ти сам го накара да се разтресе повече от всички тях, макар да бяха безброй мъже и коне. Виждам червената кръв под кожата ти. Ти не си с цвета на мъртвите — те са сиви, зелени, бели и сини. Под твоята кожа има живот. Кой си ти? Защо идваш при Хел?