— Довиждане, господин кръстник — каза Андре-Луи.
— Къде отиваш? — свадливо попита кръстникът му.
— Засега у дома. Утре — в Рен.
— Чакай, момче, чакай! — Пълното дребно човече се търколи напред с нежна загриженост, изписала се на голямото му грозно лице, и сложи една от късите си дебели ръце върху рамото на кръщелника. — Послушай ме сега, Андре — започна да го увещава той. — Това е направо някакво рицарство, фантазия, лудост. Няма да видиш добро, ако държиш на своето. Чел си „Дон Кихот“ и знаеш какво го сполетя, когато се втурна срещу вятърните мелници. Същото ще стане и с теб, нищо друго. Остави нещата, както са, мойто момче. Не бих искал да ти се случи нещо лошо.
Андре-Луи го изгледа с посърнала усмивка:
— Днес аз дадох клетва, с нарушаването на която бих осъдил душата си на проклятие.
— Искаш да кажеш, че ще отидеш, каквото и да ти разправям? — Толкова поривист, колкото и непоследователен, мосьо дьо Керкадиу отново започваше да се наежва. Много добре тогава, върви… Върви по дяволите!
— Първо ще отида при кралския наместник.
— И ако попаднеш в бедата, която си търсиш, да не си дошъл при мен да хленчиш за помощ! — развилня се сеньорът. Сега беше много ядосан. — Щом предпочиташ да не ме послушаш, можеш да си строшиш празмата глава във вятърната мелница и проклет да си от мен!
Андре-Луи се поклони с известна ирония и отиде при вратата.
— Ако вятърната мелница се окаже твърде непреодолима — каза той от прага, — ще се помъча да видя какво може да се направи с вятъра. Сбогом, господин кръстник.
Той си отиде и мосьо дьо Керкадиу остана сам, морав в лицето, без да може да разбере тези последни загадъчни думи, и много разстроен било заради своя кръщелник, било заради мосьо дьо Ла Тур д’Азир. Беше склонен да се ядосва и на двамата. Намираше, че тези вироглави, своенравни мъже, които непреклонно следват собствените си подтици, създават много тревоги и ядове. Сам той обичаше да не го безпокоят и да живее в мир със съседите си; и това му се струваше тъй очевидно висше благо в живота, че беше готов да заклеймява като глупци всички, които си дават труд да търсят друго.
VI
ВЯТЪРНАТА МЕЛНИЦА
Между Нант и Рен имаше установени редовни съобщения от три дилижанса седмично във всяка посока, които срещу двадесет и четири ливри26 превозваха желаещите, като изминаваха седемдесет и няколкото мили за четиринадесет часа. Веднъж в седмицата единият от дилижансите се отбиваше от главния път, за да спре в Гаврийак, да докара и да вземе писма, вестници, а понякога и пътници. Обикновено, когато му се падаше случай, Андре-Луи идваше и си отиваше с този дилижанс. Сега обаче бързаше твърде много, за да загуби един ден, докато чака минаването на колата. Затова на другата сутрин потегли на кон, нает от „Бретон Арме“, и един час здраво препускане под сиво зимно небе по полуразрушен път в протежение на десет мили равна, неинтересна местност го доведе в град Рен.
Той мина по главния мост през Вилен и така навлезе в горната, главна част на този значителен град с около тридесет хиляди души жители, повечето от които, както заключи по разбунените шумни тълпи, заприщили отвсякъде пътя му, трябва да бяха наизлезли в този ден по улиците. Явно Филип не беше преувеличил в приказките си за царящата там възбуда.
Андре-Луи, колкото можеше, си пробиваше път напред и така стигна най-после до Плас Роял, където тълпата му се стори най-гъста. От цокъла на конната статуя на Луи XV белолик младеж възбудено говореше на гъмжилото. Младостта и дрехите му издаваха, че е студент, а група негови другари, поели задълженията на почетна стража, охраняваха малък кръг около паметника.
През главите на тълпата Андре-Луи долови няколко фрази, изречени от този пламенен глас:
— Това бе обещано от краля… Те пренебрегват авторитета на краля… Те си присвояват суверенитет в Бретан…. Кралят ги е разпуснал… Тези нагли благородници, които не зачитат своя суверен и народа…
Да не беше вече знаел от разказаното му от Филип за събитията, докарали Третото съсловие до точката на истински метеж, тези няколко фрази щяха напълно да го осведомят. Тази проява на всенароден гняв бе добре дошла за неговите нужди, мислеше си той. И с надеждата, че това може добре да послужи за целта му, като предразположи ума на кралския наместник към благоразумие, той продължи нагоре по-широката и добре настлана Рю Роял, където навалицата започна да оредява. Андре-Луи остави наетия си кон в „Крон дьо Сер“ и тръгна отново пеша към Съдебната палата.