Възбудена тълпа кряскаше пред скелето около строящата се катедрала, въздигането на която бе започнало предишната година. Но Андре-Луи не се спря да разбере защо точно са се струпали тези хора. Той продължи напред и скоро стигна до хубавата палата в италиански стил, една от малкото обществени сгради, оцелели след унищожителния пожар преди шестдесет години.
Андре-Луи проникна с големи усилия в просторната зала, известна като „Зала на заглъхналите стъпки“, и там го оставиха да чака не по-малко от половин час, след като намери един разсилен, който се показа тъй снизходителен да уведоми бога, царуващ над това светилище на правосъдието, че някакъв адвокат от Гаврийак смирено моли за аудиенция по много важен въпрос.
Това, че богът изобщо благоволи да го приеме, вероятно се дължеше на обезпокоителния характер на момента. Най-после бе съпроводен нагоре по широко каменно стълбище и въведен в просторна, оскъдно мебелирана чакалня, където се присъедини към чакащата тълпа молители, предимно мъже.
Там прекара още половин час и използува времето, за да обмисли точно какво трябваше да каже. Това обмисляне го накара да съзнае колко слаби са аргументите, които възнамерява да изложи пред човек, чиито схващания за законност и морал носят оттенъка на обществения му ранг.
Най-сетне го въведоха през тясна, но много тежка и богато украсена врата в хубава, добре осветена стая, с позлата и атлас по мебелите, които биха стигнали да се обзаведе будоарът на някоя великосветска дама.
Това бе банална обстановка за един кралски наместник, обаче в самия кралски наместник (поне за погледа на обикновен човек) нямаше нищо банално. Тази високопоставена личност седеше на писмена маса с тънки крачета, пана от Вато27 и тежки инкрустации от позлатен метал, в дъното на стаята, отдясно на един от високите прозорци, които гледаха към вътрешния двор. Над червената дреха с пламтящ на гърдите орден и с бухнала дантела, в която като капки вода искряха брилянти, стърчеше масивната напудрена глава на мосьо дьо Ледигиер. Тя бе отметната назад с намръщения поглед на такова очаквателно високомерие, отправен към посетителя, че Андре-Луи се запита дали не се иска от него да застане на колене.
Когато съзря някакъв мършав младеж с хлътнали бузи и права, отпусната черна коса, с редингот е качулка от кафяво сукно, жълт брич от еленова кожа и високи ботуши, опръскани с кал, този величествен лик се смръщи още повече, докато гъстите черни вежди не се сключиха над огромния извит нос.
— Вие се представяте като адвокат от Гаврийак с важно съобщение — изръмжа той. Това бе властна заповед Андре-Луи да направи съобщението си, без да хаби ценното време на един кралски наместник, и в нея се криеше нещо повече от намек за безграничната важност на този наместник. Мосьо дьо Ледигиер смяташе, че е внушителна личност, и имаше пълно основание да смята това, защото беше видял през живота си много нещастници да губят ума и дума от гръмотевичния му глас.
Той зачака сега да види как същото ще се случи с този млад адвокат от Гаврийак. Но чакаше напразно.
Андре-Луи го намираше смешен. Той знаеше, че превзетостта е маска на нищожество, и слабост. А сега виждаше пред себе си и въплъщение на превзетостта. То личеше по надменно вирнатата глава, по навъсеното чело, по извивките на гръмовния глас. Още по-трудно от това да си герой за своя камериер — свидетел на факта как се губят една по една подробностите, от които е съставено величественото цяло — да бъдеш герой за някого, който изучава човека и е виждал същото в по-друга светлина.
Андре-Луи пристъпи смело — дръзко, както си помисли, мосьо дьо Ледигиер.
— Вие сте наместник на негово величество тука в Бретан — каза младежът и на августейшия господар над живота и смъртта почти му се стори, че този младеж има невероятната наглост да се обърне към него като един простосмъртен към друг. — Вие раздавате висшето правосъдие на краля в тази провинция.
На бледото жълтеникаво лице под силно напудрената перука се изписа изненада.
— Има ли вашата работа нещо общо с това проклето неподчинение на сганта? — попита той.
— Не, мосьо.
Черните вежди се повдигнаха.
— Тогава какво търсите, по дяволите, тука и ми досаждате в момент, когато ми се налага да съсредоточа цялото c внимание върху тази срамна история?
— Въпросът, който ме води при вас, е също толкова срамен и също толкова наложителен.
— Ще трябва да почакате с него! — изрева ядно големия човек и като развя облака от дантели на ръката си, посегна към сребърното звънче на масата.
27
Злато, Антоан (1684–1721) — френски живописец, рисувал жанрови, театрални и „галантни“ сцени и портрети. Предшественик на рококо, един от най-изтъкнатите френски реалисти от XVIII в.