Той забърза обратно към Плас Роял, където се беше насъбрал най-много народ, където според него бяха сърцето и мозъкът на този метеж, разбунващи града.
Но онова раздвижване, което бе оставил тука, не беше нищо в сравнение с раздвижването, което завари при връщането си. Тогава множеството пазеше относителна тишина, за да слуша гласа на оратора, който изобличаваше Първото и Второто съсловие от пиедестала на паметника на Луи XV. Сега въздухът трептеше от гласа на самото множество, което викаше от гняв. Тук-там някои се биеха с бастуни и юмруци; навред вилнееше свирепо възбуждение и жандармите, изпратени от кралския наместник да възстановят и поддържат реда, бяха безпомощни тресчици в този бушуващ човешки океан.
Чуваха се викове:
— Да вървим към палатата! Към палатата! Долу убийците! Долу благородниците! Към палатата!
Един занаятчия, който стоеше рамо до рамо с него в навалицата, осведоми Андре-Луи за причините на нарасналото възбуждение:
— Те го убиха. Лежи, където падна в подножието на статуята. А няма и час, откакто са убили още един студент ей там, където строят катедралата. Pardi!30 Ако не могат да се наложат по един начин, ще се наложат по друг — Този човек говореше разгорещено и убедително. — Пред нищо няма да се спрат. Ако не сполучат да ни наплашат, ще ни избиват, бога ми. Решили са да проведат Щатите на Бретан, както те искат. Няма да се съобразяват с ничии други интереси освен техните.
Андре-Луи го остави да си приказва и си проби път през тази човешка гмеж.
В основата на паметника се натъкна на купчинка студенти около трупа на застреляния момък, всичките поразени от страх и безнадеждност.
— Ти тука, Моро! — каза един глас.
Той се озърна и се намери пред слаб мургав мъж, малко повече от тридесетгодишен, с решителна уста и дързък нос, който го гледаше осъдително. Беше Льо Шапелие, адвокат от Рен, виден член на Литературния клуб в града, енергичен, с незрели революционни схващания и изключителен дар на красноречие.
— А, ти ли си, Шапелие! Защо не им говориш? Защо не им кажеш какво да правят? Хайде, качвай се, човече! — И той посочи цокъла на пиедестала.
Черните неспокойни очи на Льо Шапелие затърсиха по безстрастното лице на Андре някаква следа от подозираната от него ирония. Двамата бяха толкова далече един от друг в политическите си убеждения, колкото двата полюса, и колкото и да се съмняваха в Андре-Луи всичките му колеги от Ренския литературен клуб, никой не се съмняваше в него така дълбоко, както този ревностен републиканец. Наистина, ако Льо Шапелие бе успял да преодолее влиянието на семинариста Вилморен, Андре-Луи отдавна щеше да се види изключен от това сдружение на интелектуалната младеж в Рен, което той изкарваше из търпение, подлагайки непрестанно на подигравки неговите идеали.
Затова сега Льо Шапелие подозираше подигравка в тази подкана, подозираше я дори след като не успя да открие следи от нея на лицето на Андре-Луи, понеже от опит знаеше вече, че на това лице човек твърде често не можеше да се осланя за някой белег на истинските мисли, които се крият зад него.
— В това отношение твоите схващания едва ли биха се схождали с моите — каза той.
— Нима може да има две мнения? — попита Андре-Луи.
— Всеки път, когато се съберем двамата, обикновено има две мнения, Моро… толкова повече сега, когато си назначен за делегат на един благородник. Виждаш какво са направили твоите приятели. Без съмнение, ти одобряваш методите им — Говореше с хладна враждебност.
Андре-Луи го изгледа без изненада. Двамата тъй неизменно се противопоставяха един на друг в академични спорове — как можеше Льо Шапелие да знае сегашните му намерения?
— Ако не им кажеш какво трябва да се направи, ще им го кажа аз — рече той.
— Nom de Dieu!31 Ако искаш да получиш някой куршум от другата страна, няма да ти преча. Може да помогне да се изравни сметката.
Едва изрекъл тези думи, той съжали за тях, защото сякаш в отговор на предизвикателството му Андре-Луи скочи върху пиедестала. Разтревожен сега, понеже не можеше да предположи друго освен това, че Андре-Луи има намерение да говори от името на привилегированите, на които бе официално назначен представител, Льо Шапелие се вкопчи в крака му, за да го смъкне пак долу.
— А, такова нещо, не! — крещеше той. — Слез, глупак такъв! Нима мислиш, че ще ти позволим да развалиш всичко с твоята клоунщина? Слез долу!
Андре-Луи се задържа на мястото си, като се вкопчи в единия крак на бронзовия кон, и издигна гласа си подобно на тръбен зов над главите на кипящата тълпа:
— Граждани на Рен, родината е в опасност!