II
АРИСТОКРАТЪТ
Сънливото селце Гаврийак, отстоящо на половин левга11 от главния път за Рен и поради това необезпокоявано от светския шум, лежеше в извивка на реката Мьо, в полите и покатерило се до половината склон на невисокия хълм, увенчан от прихлупената господарска къща. Когато платяха данъка на своя сеньор12 (отчасти в пари и отчасти с труд), десятъка на църквата и налозите на краля, селяните се чудеха как да не умрат от глад с това, което им оставаше. И все пак, колкото и трудно да беше положението в Гаврийак, то не беше чак толкова трудно, както на много други места във Франция — и наполовина не толкова трудно, както във феодалните владения на големия сюзерен13 Ла Тур д’Азир, чиито обширни имоти се деляха от това селце тук чрез водите на Мьо.
Господарския вид, доколкото той можеше да му се припише, Шато14 дьо Гаврийак дължеше по-скоро на издигнатото си положение над селото, отколкото на някакви Собствени качества. Изградено от гранит, както и всички други къщи в Гаврийак, макар и позагубило от студения си вид след около три столетия съществуване, то представляваше прихлупена сграда с плоско лице, на два етажа, осветявани от по четири прозореца с дървени външни капаци, и заградена от двете страни с четвъртити кули или пристройки с конически покриви. Разположено доста навътре в градина, оголена сега, но много приятна лете, и с прекрасна широка, заградена с балюстрада тераса отпред, то имаше вид точно на това, което беше винаги и винаги е било — жилище на скромни хора, интересуващи се повече от селско стопанство, отколкото от приключения.
Кентен дьо Каркадиу, господарят на Гаврийак („сеньор дьо Гаврийак“ беше единствената неопределена титла, която носеше, както я бяха насили дедите му преди него, дадена им кой знае откъде и кога), потвърждаваше впечатлението, произвеждано от неговия дом. Груб като гранита, той никога не бе пожелал да се запознае с живота на кралския двор, дори не беше служил в кралската армия. Бе предоставил на по малкия си брат Етиен да представлява семейството в тези високопоставени кръгове. Собствените му интереси от най-ранна възраст са били съсредоточени върху горите и пасбищата. Ходеше на лов и обработваше нивите си и по външен вид изглеждаше много малко по-добре от изполичарите си селяни. Не държеше на никакъв блясък, поне блясък, съответен на положението му или вкуса на неговата племенница Алин дьо Керкадиу. Алин, след като беше прекарала горе-долу две години в дворцовата атмосфера на Версай под егидата на чичо си Етиен, имаше доста различни схващания от чичо си Кентен за това, което прилича на достойнството на един сеньор. Но въпреки че това единствено дете на трети Керкадиу, откакто бе останало сираче на четиригодишна възраст, бе упражнявало тиранично влияние върху господаря на Гаврийак, и баща, и майка за момичето, Алин никога още не бе сполучила да сломи упоритостта му в това отношение.
Все пак тя не се отчайваше (постоянството беше една от главните черти на характера й, въпреки усърдните си и безплодни старания след завръщането от големия свят на Версай преди около три месеца.
Когато дойдоха Андре-Луи и мосьо дьо Вилморен, тя се разхождаше по терасата. Тънката й снага бе защитена от хладния въздух с подплатено с кожи палто, а плътно прилягащото боне, поръбено с бяла кожа, покриваше главата. То беше стегнато с бледосиня панделка от дясната страна на брадичката, а от лявата се беше проточил дълъг кичур пшениченоруса коса. Свежият въздух бе зачервил изложената част от бузите и сякаш беше придал особен блясък на тъмносините й очи.
Андре-Луи и мосьо дьо Вилморен й бяха познати от детство. Тримата бяха играли заедно едно време и тя наричаше Андре-Луи „братовчед“ с оглед на духовното му родство с чичо й. Роднинските отношения се бяха запазили между двамата дълго след като старата интимност с Филип дьо Вилморен изчезна и той се превърна за нея в „мосьо дьо Вилморен“.
Девойката ги поздрави с махане на ръка, когато се зададоха, и спря да ги дочака в края на терасата откъм късата алея, по която приближаваха — очарователна като картинка и изпълнена със съзнанието за хубостта си.
— Ако идвате при господин чичо ми, избрали сте много неподходящ момент, мосьо — каза им тя с някаква особена възбуда. — Той е много, много сериозно зает.
— Ние ще почакаме, мадмоазел — отговори мосьо дьо Вилморен и галантно се наведе над протегнатата към него ръка. — Кой ли би побързал да отиде при чичото, ако може да се позабави за миг с племенницата?
— Господин абате — подразни го тя, — когато ви посветят в свещенически сан, ще ви взема за свой изповедник. Вие сте тъй отзивчив и любезен.