Пръв излезе маркиз дьо Ла Тур д’Азир, граф Солз, кавалер на ордените на Свети дух и Свети Луи и бригаден командир в кралската армия. Беше висок, изящен мъж с изправена войнишка стойка и надменно вдигната глава. Носеше великолепна тъмночервена, поръбена със злато кадифена дреха с дълги поли. Жилетката му, също от кадифе, беше в златисто кайсиев цвят; панталоните и чорапите бяха от черна коприна, а на лакираните обувки с червени токове имаше брилянтови закопчалки. Напудрената му коса бе вързана отзад с широка панделка от моаре15, под мишница носеше малка триъгълна шапка, от кръста му висеше тясна шпага със златна дръжка.
Като го гледаше сега напълно безпристрастно и виждаше неговото великолепие, елегантността на движенията, благородното държане, в което по такъв изключителен начин се съчетаваха високомерието със снизходителността, Андре-Луи трепереше за Алин. Пред него стоеше опитен, неотразим поклонник, чиито bonnes fortunes16 бяха станали пословични, човек, който досега беше будил отчаяние у тежки дами с дъщери за женене и безнадеждност у съпрузи с привлекателни жени.
Веднага след него се появи мосьо дьо Керкадиу — пълна негова противоположност. Върху съвсем късите си крака господарят на Гаврийак носеше тяло, което на четиридесет и пет годишна възраст започваше да клони към пълнота, и огромна глава, съдържаща посредствен, запас от знания. Лицето му бе червендалесто и пъпчиво, щедро белязано от едрата шарка, насмалко не отнела живота му на младини. В облеклото си беше нехаен до степен на неспретнатост и на това, както и на факта, че беше останал ерген — пренебрегнал първото задължение на един благородник да си осигури наследник, — той дължеше славата на женомразец, приписвана му от жителите на този край.
След мосьо дьо Керкадиу излезе мосьо дьо Вилморен, много блед и сдържан, със стиснати устни и помрачняло лице.
Насреща им от каляската слезе много елегантен млад господин, шевалие17 дьо Шабрийан, братовчед на мосьо дьо Ла Тур д’Азир, който, докато чакаше завръщането, бе наблюдавал с доста голям интерес (без някой да подозира присъствието му) крачещите насам-натам Андре-Луи и госпожицата.
Забелязал Алин, мосьо дьо Ла Тур д’Азир се отдели от другите и с удължени крачки се запъти направо през терасата към нея.
На Андре-Луи той кимна с присъщата си смесица от вежливост и благоволение. Младият адвокат заемаше много странно положение в обществото. По силата на теорията за неговия произход той не спадаше нито към благородниците, нито към простите хора, но стоеше някъде между двете класи и макар че нито едната, нито другата не го смяташе за свой, и двете имаха към него свойско държане. Сега той отвърна студено на поздрава на мосьо дьо Ла Тур д’Азир.
Маркизът пое протегнатата му от госпожицата ръка, наведе се над нея и я поднесе към устните си.
— Мадмоазел — каза той, загледан в сините дълбини на очите й, които посрещнаха погледа му усмихнати и несмутени, — господин чичо ви ми оказа честта да ми позволи да ви изразя моята почит. Ще ми откажете ли честта, мадмоазел, да ме приемете, когато дойда утре? Ще имам нещо много важно за вашия слух.
— Нещо важно, господин маркизе? Вие почти ме плашите. — Но по ведрото личице, заградено от кожената качулка, не се четеше никакъв страх. Не току-тъй тя бе завършила версайската школа на преструвките.
— Такова нещо е много далече от намерението ми — каза той.
— Но важно за вас, мосьо, или за мен?
— Надявам се, за двама ни — отговори той, при което вложи безкрайно дълбоко значение в пламенния поглед на хубавите си очи.
— Вие изостряте любопитството ми, мосьо, и, разбира се, аз съм послушна племенница. От това следва, че за мен ще е чест да ви приема.
— Не за вас ще е чест, мадмоазел, а вие ще окажете честта. В такъв случай, утре, по това време, ще имам щастието да ви поднеса почитанията си.
Той се поклони отново и пак поднесе пръстите й до своите устни, а тя този път му направи реверанс. Тогава, ограничили се само с това официално счупване на леда, те се разделиха.
Девойката беше малко развълнувана, малко заслепена от хубостта на този мъж, от царственото му държане и от увереността му в силата, която той като че ли излъчваше. Почти без да иска, тя го противопостави на неговия критик, мършавия и безочлив Андре-Луи, с простата му кафява дреха и обувки с железни закопчалки, и се почувствува виновна в непростимото престъпление, че е допуснала да се произнесе дори и една дума от тази нахална критика. На другия ден господин маркизът щеше да дойде да й предложи високо положение, почетно звание. А тя вече беше уронила част от нарасналото достойнство, припадащо й се от самото му намерение да я издигне до такова високо положение. Никога нямаше да го претърпи пак, никога вече нямаше да прояви такава детинска слабост и да позволи на Андре-Луи да изрече непочтителните си бележки за човек, в сравнение с когото той беше не повече от лакей.