— О — каза тя тихо. — Починали ли са?
Сви се от собствената си недодяланост и й се прииска поне този път да бе държала езика си зад зъбите. Но Вълка изглеждаше повече смирен, отколкото наранен, когато взе в шепа камъните до себе си.
— Не знам. Когато те приемат в глутницата, трябва да спазваш някои правила. Едно от тях е да прекъснеш всички връзки с хората от миналото си, включително и семейството ти. Най-вече със семейството ти.
Тя поклати глава объркано.
— Но щом си имал добро семейство, защо изобщо ти е трябвало да ставаш един от тях?
— Нямах друг избор. — Той се почеса по ухото. — Брат ми също нямаше избор, когато няколко години след мен дойдоха да го вземат, но това не го тревожеше, както измъчваше мен. — Гласът му заглъхна и той метна едно камъче във водата. — Сложно е. А и без това вече няма никакво значение.
Тя се намръщи. За нея бе непонятно как бе възможно човек да не може да избира сам живота си и би напуснал дома и семейството си, за да стане част от една жестока банда. Но преди да успее да му зададе още въпроси, Вълка извърна поглед обратно към линиите и скочи на крака.
Скарлет се обърна, а сърцето й слезе в петите.
Тихо като котка от сенките се измъкна мъжът от вагон-ресторанта. Той пак се усмихваше, но този път съвсем не така закачливо, както когато флиртуваше с нея.
Озадачена, тя бавно си припомни името му. Ран.
Като вирна нос, Ран подуши въздуха с копнеж.
— Отлично — пророни той. — Пристигам точно за вечерята.
Глава двадесет и първа
— Съжалявам, задето ви прекъсвам — Обади се Ран, като стоеше под клоните на дърветата и не помръдваше. — Но миризмата бе твърде изкусителна, за да я отмина. — Докато говореше, не сваляше очите си от Вълка и искрата в очите му накара Скарлет да свие в обувките си пръстите на краката си. Тя хвана дръжката на пистолета и го придърпа по-близо до хълбока си.
— Разбира се — отвърна Вълка след дълго мълчание, а в мрачния му глас прозвучаха предупредителни нотки.
— Благодаря ти, приятел.
Мъжът заобиколи огъня и мина тъй близо до Скарлет, че ако тя не се бе дръпнала, кракът му щеше да обърше лакътя й. Космите по ръцете й настръхнаха.
Ран се опъна срещу нея от другата страна на огъня и се излегна, сякаш брегът беше частният му плаж. След миг Вълка се настани помежду им. Но само приклекна.
— Вълк, това е Ран — рече Скарлет и се изчерви от неудобство. — Срещнах го във влака. — И като искаше да си придаде равнодушен вид, тя се зае да обръща парчетата патешко месо. Въпреки че лицето му беше почервеняло от близостта до патиците, Вълка се приближи още малко към нея, сякаш искаше да я отдели от Ран като с преграда.
— Разговорът във вагон-ресторанта беше приятен — каза Ран. — За… за какво беше? За справедливите подражатели на вълците?
Скарлет го изгледа кръвнишки.
— Тема, която не спира да ме пленява — произнесе тя с равен тон, докато вадеше крилцата и бутчетата от жарта. — Тези са готови.
Тя взе едното бутче за себе си и подаде другото на Вълка. Ран не се оплака от двете тънки крилца, а когато разчупи първото и хрущялите изпукаха силно в ставите, Скарлет направи гримаса на отвращение.
— Bon appetite2 — пожела им Ран и откъсна месото със зловещо острите си нокти, а сокът потече надолу по ръцете му.
Скарлет отхапа малко късче от месото, но двамата й другари се нахвърлиха на своя пай като животни, като всеки зорко следеше другия.
— Та разкажи ни, Ран, как успя да се измъкнеш от влака?
Ран хвърли оглозганите кости от едното крило в езерото.
— Аз бих могъл да ви попитам същото.
Тя си даде вид, че е спокойна.
— Скочихме.
— Било е рисковано — усмихна се глуповато Ран.
Вълка се наежи. От спокойствието, което бе облагородило чертите му, вече нямаше и следа — на негово място се беше настанил надигащият се гняв, който бе забелязала на борбите.
Той потропваше с пръсти, а краката му играеха.
— Още доста път има до Париж — рече Ран, без да обръща внимание на въпроса й. — Ама че нещастен обрат в събитията. За жертвата на чумата, естествено.
Скарлет намести бялото месо.
— Ужасна работа. Добре че Вълка беше с мен, иначе още щях да седя затворена там.