Стигнаха до улицата, толкова близо, че не му трябваше усилвател на светлината, за да различи лицата им. Гледаха се така, сякаш след целувката щеше да последва още нещо. После стигнаха до Първо авеню и изчезнаха от погледа му.
Марино тъкмо се готвеше да напусне сигурното си скривалище, когато забеляза друга фигура да се появява в парка. Крачеше бързо. А след това видя още една да влиза в парка откъм ДНК сградата. В яркозеленото зрително поле на нощния прицел детектив Майк Моралес и д-р Ленора Лестър седнаха един до друг на една пейка.
Казаха си нещо и тя му даде голям плик. Вероятно информация от аутопсията на Тери Бриджис. Но предаването беше странно — сякаш бяха шпиони. Марино за малко си поигра с идеята, че двамата имат връзка, и стомахът му трепна, когато си представи мрачното й мършаво лице и птичето й тяло върху чаршафите.
Не можеше да бъде.
Беше по-вероятно д-р Лестър да е повикала Моралес колкото може по-бързо, за да си припише онова, което Скарпета е открила в моргата. А той щеше да иска тази информация, преди да я получи някой друг, включително Марино и най-вече Бъргър. Което пък означаваше, че Скарпета е открила нещо важно. После двамата станаха от пейката. Моралес изчезна зад ъгъла на ДНК сградата, а д-р Лестър тръгна към Марино: вървеше с обичайните си бързи крачки към Източна 27-а улица, очите й бяха впити в джобния компютър в ръцете й.
Явно бързаше в студения вятър към Първо авеню, откъдето вероятно щеше да си хване такси, а след това да се качи на ферибота за дома си в Ню Джърси. Изглежда, изпращаше есемес на някого.
Някога Музейната миля беше любимото място за разходка на Злата жена. Тя излизаше от апартамента си с бутилка вода и блокче зърнена закуска и избираше маршрута по Медисън авеню, за да може да позяпа витрините, а през това време предвкусването нарастваше и тя ускоряваше крачка.
Връхната точка беше музеят „Гугенхайм“, където я вълнуваха Клейфърд Стил, Джон Чембърлейн, Робърт Раушенбърг и разбира се, Пикасо. Последната изложба, която разгледа, беше на Джаксън Полък, и това беше преди две години, през пролетта.
Какво се беше случило?
Не че трябваше да подпечатва картонче в часовник за контрол на работното време, нито пък всъщност имаше някакъв живот. Обаче, след като започна да работи за Шефа, малко по малко беше спряла да ходи по музеи, на театър или в галериите, да посещава вестникарски будки и „Барнс & Ноубъл“26. Опита се да си спомни кога за последен път е забивала нос в добра книга или е сядала да реши кръстословица, слушала е музиканти в парка, потъвала е във филми или се е опивала от стихотворение.
Беше се превърнала в бръмбар в кехлибар, хваната в капана на животи, които не познаваше или не я интересуваха. Клюки. Евтините постъпки на хора, които имаха сърцата и душите на парцалени кукли. Защо да я интересува как се е облякъл господин Майкъл Джаксън за пред съда? Какво я засягаше нея или някого другиго, че Мадона е паднала от своя кон?
Вместо да гледа произведения на изкуството, Злата жена беше започнала да наднича в тоалетната на живота и да се наслаждава на хорските лайна. Сега, докато си мислеше за мрачното прибиране вкъщи по Лексингтън авеню, което й напомняше за река Стикс, с черната лимузина, започна да осъзнава някои истини.
Мъжът с каубойската шапка беше много мил, дори я потупа по коляното, преди да слезе от колата, но не й каза как се казва, а здравият разум я предупреди да не пита.
Тази вечер се беше натикала право в злото. Първо Мерилин Монро, след това червеят и накрая мазето. Може би по такъв начин Господ я подлагаше на един вид електрошокова терапия — като й показваше безсърдечния начин, по който живееше. Злата жена огледа апартамента и май за първи път, откакто съпругът й вече не беше в него, видя как изглежда в действителност и че не се е променил.
Кадифеният диван и подхождащото му кресло бяха скромни и уютни и може би тъкмо това върна съпруга й във всекидневната. Видя го да седи в креслото с падаща облегалка и да чете „Таймс“, да дъвче пурата, докато не я олигави напълно, и подуши дима, който някога насищаше всяка молекула от техния живот. Подуши го така, сякаш никога не бе викала фирма за почистване.
Няколко сезона не можа да събере достатъчно смелост да изхвърли дрехите му и да прибере нещата, които не можеше да гледа, но с които не можеше и да се раздели.