— Какво значи това, по дяволите? — възкликна Бакарди.
Скарпета беше по всички стени. Цели плакати от тавана до земята, снимки от студиото в Си Ен Ен и как крачи из Кота нула или в моргата, прекалено заета, без да осъзнава, че някой прави онова, което Бакарди наричаше „снимка с мисъл“. Не че снимащият беше направил някакви шедьоври, не — но ги беше снимал с мисъл.
— Това си е направо като храм на лудостта — подметна Бен или както там се казваше.
Апартаментът не беше обзаведен, ако се изключеше едно просто бюро от явор, опряно до стената, и пъхнатият под него обикновен канцеларски стол. На бюрото имаше лаптоп, от онези модерните пауърбуци, еърбуци или както там им казваха, скъп и много лек. Бакарди беше чувала за хора, които, без да искат си изхвърляли компютрите заедно със старите вестници, и сега разбираше как може да стане това. Лаптопът беше включен в захранващия кабел за зареждане на батерията и свиреше тиха мелодия, отново и отново бог знае от колко време.
Освен него на бюрото имаше четири високи тънки вази за по едно цвете от евтино шлифовано стъкло — и във всяка имаше по една избеляла роза. Бакарди се приближи, откъсна едно листенце и каза:
— Жълти.
Полицай Бен беше прекалено зает да оглежда посветеното на Скарпета светилище, за да го е грижа за четири изсъхнали рози или да разбере, че от женска гледна точка жълтото има значение. Когато ставаше дума за рози, нуждата на Бакарди от успокоение изискваше червени, но инстинктът й работеше безотказно. Мъж, който ти подари жълти рози, няма никога да го имаш, а точно това е онзи, когото искаш и си готова да преместиш небето и земята, за да го получиш. Тя стрелна полицай Бен с поглед, защото за миг се уплаши, че може да е казала последната си мисъл на глас.
— Знаеш ли какво? — каза тя, докато оглеждаше другите помещения, и гласът й отскочи от старите гипсови стени и голите дървени подове. — Не зная какво да правим, след като единствените неща тук са компютърът и тоалетната хартия.
Върна се при полицай Бен, който продължаваше да гледа снимките на Скарпета. Кимна й към тях, сякаш тя можеше да му каже нещо.
— Ти си зяпай — каза Бакарди. — Аз ще се обадя на Пийт, за теб той е детектив Марино, нали, и ще попитам какво все пак да правим с „Готам те пипна!“. Бен, имаш ли представа как се арестува интернет страница?
— Бан — поправи я той. — От Банърман31. После замислено добави: — Ако аз бях на мястото на доктор Скарпета, щях да си наема поне трима охранители.
34.
Интеркомът започна да звъни.
— Сигурно е охраната — каза Бъргър на Моралес. Беше пребледняла от болка.
Вързаните й ръце бяха станали морави. Скарпета не усещаше своите. Спокойно можеше да са й ги отрязали.
— Сигурно са чули изстрела. — Ако глас може да бъде сив, гласът на Джейми Бъргър беше.
Когато Моралес чу мобилния телефон и хукна нагоре по стълбите, Скарпета зададе въпроса, който щеше да промени вечността за нея.
— Луси горе ли е?
Отговорът на Джейми бяха широко отворените й очи. После чуха изстрела. Прозвуча като че ли метална врата се затваря с трясък, почти като вратите в „Белвю“.
След това тишина.
Сега Моралес се беше върнал и Скарпета вече не я интересуваше нищо на този свят, с изключение на Луси.
— Моля те, извикай линейка — каза тя.
— Докторке, чакай да ти кажа какво става. — Той размаха револвера; погледът му бе още по-странен. — Става това, че твоята малка племенница и супергерой сега е с куршум в главата. Представяш ли си какъв коефициент на интелигентност съм утрепал? Уха!
Взе отворения сак, заобиколи дивана и застана пред тях. На екрана на джобния компютър, закачен за колана на смъкнатите му джинси, се виждаше проследяван джипиес маршрут — дебела розова черта, която лъкатушеше из картата на някакво място.
Моралес пусна сака на масичката за кафе и клекна до него. Ръцете му в латексови ръкавици бръкнаха и измъкнаха малки маратонки „Брукс“ и пластмасово пликче с поливиниловите отпечатъци, които Скарпета беше направила от пръстите на Оскар. Пликчето чантичка беше мазно, сякаш Моралес беше намазал отпечатъците с олио или гел.
Той извади отпечатъците, нахлузи ги върху пръстите на лявата си ръка и Скарпета чак сега осъзна, че е левичар.
Стиснал револвера с дясната си ръка, Моралес стана и размърда пръстите на лявата. Изглеждаха странно с белите си гумени върхове. Той се усмихна; зениците му бяха толкова разширени, сякаш я гледаше през черни дупки.