Снегът, който биеше по предното стъкло, приличаше на рояк бели комари. Чистачките бяха хипнотизиращо безполезни. Движението беше бавно, но постоянно, летището беше само на няколко минути път.
— Брайс? — каза Скарпета с тона, който използваше, когато му казваше да млъкне и да отговори на въпроса й. — На кое не обръщам внимание?
— Не оная отвратителна клюкарска колонка „Готам те пипна!“.
Кей беше виждала реклами по автобусите и покривите на такситата в Ню Йорк. Анонимният колумнист бе прословуто зъл. Догадките кой е се колебаеха от някой никой до името на печелил „Пулицър“ журналист, който се забавлявал страхотно да прави злобни пакости и да печели пари.
— От-вра-ти-тел-но — натърти Брайс. — Да де, редно е да си е гадничко, обаче този път е адски гадно. Не че чета тия боклуци, но по очевидни причини съм те инсталирал като сигнал за тревога в Гугъл. Снимката пък е най-злостната част. Хич не е ласкателна, да ти кажа.
2.
Бентън се облегна на стола, взря се през прозореца в грозната гледка от червени тухли в безцветния зимен ден и каза в слушалката:
— Като те слушам, май си настинала.
— Може би наистина съм малко настинала и затова не ти се обадих по-рано. Ужасна нощ. Джералд направо не може да стане от леглото. Съвсем сериозно — каза д-р Томас.
Тя беше колежка на Бентън в „Маклийн“. И освен това беше психиатърка. В това нямаше нищо необикновено. Както обичаше да казва родената във въгледобивния хинтерланд на Западна Вирджиния д-р Томас: „Болниците са по-кръвосмесителни и от планинските селца“. Лекарите се лекуваха едни други и лекуваха семействата и приятелите си. Предписваха си лекарства едни на други и на семействата и приятелите си. Чукаха се едни други, но да се надяваме, не и семействата и приятелите си. От време на време се женеха. Д-р Томас се беше омъжила за един радиолог от „Маклийн“, който сканира племенницата на Скарпета в лабораторията за ядрено-магнитен резонанс, където се намираше кабинетът на Бентън. Д-р Томас познаваше работата на Бентън или почти всичко в нея. Тя беше първият човек, за когото се сети преди няколко месеца, когато осъзна, че трябва да говори с някого.
— Отвори ли връзката, която ти пуснах по имейла? — попита Бентън.
— Да. И истинският въпрос е за кого се тревожиш повече? Аз мисля, че отговорът е — за себе си. Ти как мислиш?
— Че това би ме накарало да се чувствам невероятно себелюбив — отговори той.
— Нормално би било да се чувстваш рогоносец и унизен — каза тя.
— Забравих, че на младини си била шекспирова актриса — подхвърли Бентън. — Не мога да си спомня кога за последен път съм чувал някой да спомене за друг, че е рогоносец, но това не отговаря на истината. Кей не е напускала гнездото, а е била грабната от него. Ако се налага да се чувствам рогоносец, е трябвало да го направя, когато се случи. Но не го направих, защото бях прекалено разтревожен за нея. Не казвай „дамата се зарича твърде много“2.
— Това, което ще кажа, е, че когато се е случило, не е имало публика — отбеляза д-р Томас. — Може би става по-действително, когато всички знаят? Каза ли й какво има в интернет? Или вече го е видяла?
— Не съм й казвал и съм сигурен, че не го е видяла. Иначе щеше да ми се обади, за да ме предупреди. Странното е, че това е типично за нея.
— Да. Кей и нейните крехки герои с глинени крака. Защо не й каза?
— Избор на точния момент.
— За нея или за теб?
— Тя беше в моргата — обясни той. — Исках да изчакам, за да й го кажа лично.
— Хайде да се върнем малко назад, Бентън. Предполагам, че си говорил с нея на разсъмване. Нали си говорите по телефона, когато не сте заедно?
— Да, разговаряхме днес рано сутринта.
— Значи, когато си говорил сутринта с нея, вече си знаел какво има в интернет, защото Луси ти се е обадила… кога? — попита д-р Томас. — В един през нощта, нали, понеже твоята вманиачена доведена племенница е програмирала компютъра си така, че да я буди като пожарникар, когато някоя от търсачките й намери нещо важно в Мрежата.
Д-р Томас не се шегуваше. Луси наистина имаше аларми, които й подаваха сигнал, когато търсачките откриваха нещо, което трябваше да знае.