— А Марино? Ще говориш ли с него?
— Вероятно не — отговори Бентън.
— Явно имаш доста хора, с които да не говориш, така че аз ще се сбогувам и ще те оставя с малката си чудата теория, че на определено равнище ние планираме всичко, което правим. За това е важно да победим намеренията си, преди те да ни победят. Джералд ме чака. Задълженията също. Довечера ще имаме гости за вечеря, която ни трябва като дупка в главата.
Това беше нейният начин да каже „стига толкова“.
Бентън трябваше да обработи разговора. Стана от бюрото, изправи се пред прозореца и се загледа в оловния зимен следобед. Деветнадесет етажа под него болничната градина беше гола, а фонтанът й — сух.
3.
Честита Нова година на всички!
Моят анализ е изцяло за вас — какво ще ви грабне наистина. И докато обмислях този въпрос… Нали знаете как превъртат обратно годината? Как ни припомнят всяко ужасно нещо, което се е случило, така че да можем да се депресираме отново? Я отгатнете, кой изпълни 58-инчовия екран на моя любим плазмен телевизор с висока резолюция «Самсунг»?
Хубавицата, за която си заслужава да умреш: д-р Кей Скарпета.
Изкачва стълбите в поредната съдебна палата, за да даде показания в друг сензационен процес за убийство. След нея крачи нейният партньор следовател Пийт Марино — това означава, че процесът е бил преди шест-седем месеца, нали? Защото всички знаем, че бедната тлъста муха вече не е неин партньор. Някой да го е виждал? Да не би да е в някой космически затвор? (Представете си, че работите за примадона на съдебната медицина като Скарпета. Ако бях аз, щях да се самоубия и да се надявам, че не тя ще извърши аутопсията.)
Както и да е, нека се върнем при нея, докато изкачва стълбите на съдебната палата. Навсякъде камери, вестници, кандидати за славата и пълно със зяпачи. Защото тя е специалистът, нали? Викат я чак в Италия, защото кой е по-добър от нея? Така че си налях още една чаша «Мейкърс Марк» и я погледах малко как дава показания на онзи патологически език, който малцина от нас разбират, но все пак схващат, че става дума за малко момиче, изнасилено от носа до кърмата, семенна течност е открита дори в ухото му (макар че това може да се случи само при телефонен секс), главата му е блъскана в плочките на пода, а до леталния изход е довела контузна травма, причинена от тъп предмет. Тогава ми хрумна: коя, по дяволите, е Скарпета?
Ако махнеш шумотевицата, ще остане ли изобщо нещо?
Заех се да направя малко проучване. Да започнем с това, че тя е политически активна. Не се поддавайте на глупостите за нея от рода на това, че е защитничка на справедливостта, глас на онези, които вече не могат да говорят, лекарката, която се е заклела на първо място да не вреди. (Сигурни ли сме, че старовремската думичка за лицемер хипокрит не произлиза от Хипократ?) Факт е, че по Си Ен Ен Скарпета ни манипулира, за да повярваме, че служи на алтруистична социална кауза, макар да служи единствено на себе си…“
На Скарпета й беше достатъчно и тя прибра „Блекбери“-то в дамската си чанта, отвратена, че Брайс е могъл да я накара да погледне такъв боклук. Беше му ядосана почти толкова, колкото ако беше автор на колонката. Освен това можеше да мине и без критиката срещу снимката, която придружаваше колонката. Макар екранът на нейното „Блекбери“ да беше малък, бе видяла достатъчно, за да добие пълна представа какво е имал предвид, когато каза, че снимката „не е ласкателна“.
Приличаше на самия дявол в кървава операционна престилка, с визьор и кепе за еднократна употреба, което напомняше на банска шапка. Устата й беше отворена, уловена по средата на някое изречение, а ръката сочеше с кървав скалпел, сякаш се заканва някому. Черният гумен хронограф, който носеше, беше подарък от Луси през 2005. Това означаваше, че снимката е била заснета през последните три и половина години.
Заснета къде?
Не знаеше. Фонът беше избелен.
— Тридесет и четири долара и двадесет цента — високо каза шофьорът, когато таксито рязко спря.
Тя погледна през страничното стъкло към затворените железни врати на главния вход на някогашната психиатрична клиника „Белвю“ — будеща лоши предчувствия червена тухлена сграда на почти два века, която не беше виждала пациенти от десетилетия. Нямаше светлини, автомобили, хора. Будката на охраната беше празна.
— Не тук — каза тя високо през плексигласовата разделителна стена. — Не това „Белвю“.
Повтори адреса, който му беше казала още на летище „Ла Гуардия“, но колкото повече обясняваше, той ставаше все по-настоятелен и й сочеше входа, където в гранита беше издълбано „Психиатрична клиника Белвю“. Тя се наведе напред и му посочи няколко преки напред, където в сивотата се издигаха високи здания. Той обаче заплашително й заяви на лош английски, че няма да я кара никъде повече и че трябва веднага да слезе от таксито. Може би той наистина не знаеше, че болничният център „Белвю“ не е този зловещ стар ужас, който имаше вид на нещо изскочило от „Полет над кукувиче гнездо“. Вероятно си мислеше, че пътничката му е психиатричен пациент, дори криминално проявена, попаднала в релапс. Защо иначе ще носи багаж?