Ала жреците са отмъстителна гилдия, а отмъщението им за това унижение беше страшно. Те призоваха демон от бездната, който да погълне душата ѝ, а срещу такъв противник дори моята Лерти нямаше никакъв, никакъв шанс.
По онова време бях на мисия по море — нападахме Брулените брегове, местата, където живееха лукавите и хитри джуджета. Мисията не мина добре, защото, макар и да се върнахме с прескъпи съкровища, мнозина от моите войни погинаха, а за нашия народ всеки елф е скъп. Ето защо се чувствах мрачен и угнетен и нямах търпение да споделя тревогата си с Лертиена.
Ала когато се върнах, тя вече беше мъртва, погубена от алчните и отмъстителни жреци. О, колко силен бе гневът ми тогава! Намерих Дум’йас, злополучния насилник, както и Камрасин, мръсника, който се занимаваше с призоваване на демони, и ги погубих, като нито техните войни, нито чудовищните им пазачи от отвъдното, нито собствените им жалки заклинания можаха да ги спасят. Обаче след тая моя постъпка Черния крал, безименният върховен властелин на всички черни елфи, ме обяви за отстъпник и ме прогони от Града на Странните Удоволствия, а жреците на Рамакар ломотеха проклятия за това как гневът на техния бог ще ме застигне. Предполагам, че проклятията им не са отишли на вятъра, иначе едва ли щях да лежа тук, пронизван от студения вятър, който от векове наред вледеняваше десетките хребети на Мруул’аббан. Участта, която ме сполетя, бе злощастна, но очаквана. Една от причините човеците да живеят в относително спокойствие по земите си, че за нашия изтънчен народ е предизвикателство да прекоси коварната планина, усукана от криволичещи пътеки. За разлика от нашите светли братовчеди, ние сме народ, който изключително много разчита на цивилизацията и магията и досегът с природата често е фатален за нас, макар че ако трябва да бъда честен към себе си и своите събратя, едва ли някой и от светлите би прекосил с лекота тази ужасна планина, пред чиито височини дори черните кули на нашия бог приличат на клечки за зъби. Въпреки всичко аз се справях добре, макар слабото ми тяло да бе пронизвано от студа през плътното, топло черно наметало, с което го бях увил. Обаче бях ловък воин, кален в редица преходи, затова успявах да се изкачвам и по най-стръмните и заледени пътеки, а създанията, които обитаваха тези планини — гноми, коболди и гоблини — се досещаха какъв съм и не ме закачаха. Така почти бях прекосил планината на безопасно разстояние от тъмния град, в който бях израсъл, когато попаднах на Йети.
Йети са създания, които са загадка дори за нашите уж премъдри и многознайни жреци. Някога бях чел едно древно съчинение в кралската библиотека, според което всички разумни раси по континента Тарр, който населявахме, бяха произлезли от един и същи животински вид, изгубен в мрака на изминалите векове. Ала докато хората, елфите и джуджетата избрали да се развият по пътя на разума и магията, Йети останали на животинско ниво, като развили само колосална сила и невероятна свирепост, благодарение на които да могат да оцелеят в обитаваните от тях непристъпни ледени върхари. Не мога да кажа дали това бе вярно, но е факт, че бях напълно изненадан, когато огромното и грозно създание изскочи от преспите сред взрив от сняг. То бе високо поне четири метра и бе покрито с гъста бяла козина, а муцуната му потресе със своята свирепост дори черен елф като мен, израснал сред жестокостите на Иррхас-Аббат. Ръцете му бяха мускулести и по-дълги от краката, а възлестите му дебели пръсти завършваха със закривени черни нокти, по-широки от моята рапира и по-дълги от моя кинжал. Битката помежду ни беше тъй дълга, че някой от бардовете на Черния крал би написал цяла балада за нея, която несъмнено щеше да достави удоволствие с кървавите си подробности на благородниците — за разлика от нашите светли братовчеди и човеците, ние обсипваме историите си с многобройни детайли за това колко и какви точно рани нанасяме на враговете си. А рани в моята битка имаше много. Спаси ме само фактът, че дългата ми рапира и острият ми кинжал са изковани от магьосник, и то от звезден метал, извлечен от метеорит, който рухна в залива до нашия град.
Жреците ни го извлякоха с магия и направиха от него непобедими оръжия, които дариха на най-важните благородници, а аз бях един от тях. Този метал бе тъй здрав, че успя да прониже гъстата козина и дебелата кожа на страховитото същество от планините, ала за да успея да направя това, се изложих на прекомерна близост до неговите чудовищни нокти и те на няколко пъти разкъсаха плътта ми, забивайки се дълбоко в моето леко, стегнато тяло. Затова, макар и накрая да убих Йети, в сърцето ми нямаше радост, тъй като усещах как животът ме напуска — усещах стомаха си като топка пламък и осъзнах, че ноктите на изчадието вероятно са разкъсали вътрешностите ми. Гърдите ми пък сякаш свиреха и от скромните си познания по анатомия се досетих, че са засегнати белите ми дробове.