Докато с една от виелиците не дойдоха и те.
Това се случи в един свиреп зимен ден. Вятърът навън бе силен и навяваше сняг на парцали. Освен това студът бе дошъл внезапно, падайки след един сравнително топъл за тия места ден. От рязката смяна на времето Крау получи болки в кръста и гърба и макар Лерта да ги овладя със своята лековита магия, той не можеше да излиза. Затова реших да отида на лов сам.
Не биваше, не трябваше да излизам тогава.
Ловът бе, както можеше да се очаква, много труден, тъй като повечето животни се бяха скрили и аз трябваше да се катеря нагоре по заледените чукари, изложен на немилостивите удари на вятъра. За щастие дългите месеци съвместна работа с Крау ме бяха направили по-издръжлив на планинското време и смея да кажа, че сега бях по-силен дори от златните си години като командир на армията на черните елфи. Накрая успях да намеря за плячка един муфлон — свирепо и раздразнително животно, което нападаше с наведени напред извити рога. Трябваше да внимавам много, за да не бъда погубен от тях или от чаткащите му по заскрежените камъни копита, а също така и да не падне самият звяр в някоя пропаст. В крайна сметка успях да го раздразня с рапирата си и го убих, като забих своя кинжал в сънната му артерия, след което го замъкнах към колибата. Животното бе тежко и аз бях много изморен, когато я стигнах, но още от далечината сърцето ми се сви в лошо предчувствие. Колибата бе притъмняла и в прозорците ѝ не се виждаше игривата светлина на пламъците, а носът ми не долавяше миризмата от пушека на домашното огнище. Захвърлих муфлона — сигурно койотите са ме благославяли за това — и хукнах към колибата. Когато я приближих, установих, че вратата ѝ е изкъртена и от вътрешността ѝ долитат стенания. Щом влязох вътре, кръвта ми се смрази.
Когато се замисля за това от дистанцията на времето, си давам сметка, че вероятно съм от малкото черни елфи, шокирали се от жестокости. В крайна сметка изтезанията са сред най-върховните наслади измежду Странните Удоволствия.
Ала аз вече се бях отрекъл от тези удоволствия и сърцето ми се сви, щом зърнах Крау, моя добър, сърдечен приятел, разпънат по най-варварски начин върху стената на колибата. Ръцете и краката му бяха приковани с гвоздеи за нея, а челото му бе стегнато от желязна корона от шипове, които бяха разранили лицето му. Тялото му бе покрито с множество прободни рани, ала той все още беше жив.
Крау забеляза присъствието ми, тъй като надигна клюмналата си глава и пророни:
— Те я отмъкнаха, синко. Отмъкнаха дъщеря ми.
Страх изпълни сърцето ми и го стисна като ледена ръка.
— Кой? Кой я е отмъкнал? — приближих го аз, а тялото ми се обля от студена пот. Лерта, моята Лерта. Не и отново…
— Тамплиери от Санпар, столицата на нашето кралство… търсели са я, защото е магьосница — Крау ме погледна измъчено. — Навремето те убиха жена ми, нейната майка. Сега искат нея.
И издъхна.
Светът ми се срина от тази история.
Нима религията, макар този път чужда за мен, щеше да продължи да ми отнема всички, които обичах?
Сега, след като Крау ми прошепна тези думи, всичко се изясни, включително и начинът, по който бе убит. Неговата смърт бе зловеща пародия на Колелото на Мъченията — древния инструмент, на който Сталкерите на Мрака бяха разпънали Томан Изкупителя, богът на озарението. Според легендите на хората тази саможертва освободила човеците от властта на Рамакар, Господаря на Всемирния Мрак, и им позволила да се присъединят към светлите елфи и джуджетата в борбата с нашия народ.
Но аз нямах време да размишлявам върху митовете и легендите на хората.
Те бяха отвлекли моята Лерта.
Нямаше да им позволя да я убият, както техните събратя от Иррхас-Аббат убиха Лертиена.
Въпреки че бях уморен от битката с муфлона, тръгнах по следите им. Макар виелицата да бе засипала голяма част от тях със сняг, местността, по която бяха тръгнали, бе гориста и имаше много следи от преминаването на голяма група хора — счупени клонки, стъпкани храсти, дълбоки следи в снега, който бе станал на лед и не бе позволил на вихрите да ги заличат напълно. Беше много студено, ала гневът не ми позволяваше да усетя мраза. Дъхът ми излизаше на пара от устата, а вътрешно горях.
Проклети мръсници. Само като се сетех за горкия беден Крау, в гърдите ми се надигаше жажда за мъст, кръвожадна ярост, която не бях изпитвал от смъртта на Лертиена насам.
Но Лерта нямаше да стане Лертиена.
Нямаше да го позволя.
Гоних изедниците три дни в гъстия лес, който отделяше цивилизованите земи от Планината. Спях неспокойно и за кратко, скрит в хралупи, където вятърът нямаше да отнеме живота ми. Моите врагове бяха на коне, ала в свирепото време те бяха по-скоро пречка, отколкото помощ. По пътя си видях избити вълци — явно прегладняла глутница, решила да опита късмета си с натрапниците. За жалост онези се бяха оказали прекалено силни. После се сетих, че вълците вероятно щяха да изядат и моята Лерта и приех победата на въпросните тамплиери — от малкото, което знаех за хората, това бяха рицарите на тяхната религия — като шанс да я спася.