Настигнах мръсниците в края на третия ден. Мракът започваше да се спуска и вътрешно благодарих на Рамакар за милостта — нещо, което не бях правил от смъртта на Лертиена насам. Мракът беше моя територия, не на еднодневките.
Те бяха седем на брой и мъкнеха Лерта на кон, пристегната с въжета към гърба му и наметната с груба кожа, за да не замръзне. Щом видях това, кръвта ми кипна и едвам се сдържах да не нападна веднага. Все пак обаче бях черен елф, а ние знаем и умеем да планираме атаките си.
Седмината мръсници бяха облечени в тежките доспехи, които хората толкова много обичаха. Явно се имаха за много впечатляващи с тях, макар на мен да ми приличаха на възголеми бръмбари. Петима изглеждаха редови; дотолкова, доколкото броните им бяха обикновени, макар и тежки — железни доспехи, върху които имаше и кожени наметала. Един от тях изглеждаше техен предводител — беше по-висок и броните му бяха кичозно отрупани със злато, сребро и скъпоценни камъни. Това ме накара да го преценя като недобре подготвен за бой човек, склонен повече към показност. Това се потвърди и от наметалото му, което не беше тъй дебело, бе снежнобяло и върху него се виждаше изографисано златно колело, вероятно религиозен символ. Проклетият глупец сигурно зъзнеше.
Аз обаче нямах време да разсъждавам за персоната му, тъй като вниманието ми бе привлечено от рицаря, който яздеше от дясната му страна. От време на време Скъпоценният, както започнах да го наричам мислено, се привеждаше към него и макар яростно да тръскаше глава, от което скъпият му платинен шлем дрънчеше, обикновено отстъпваше, което ме накара да се поинтересувам повече от съветника, въпреки че той бе далеч по-неугледен — с грозни черни доспехи, най-обикновен на вид шлем, също черен, и дълъг дебел плащ, отново в черен цвят, нарушаван единствено от кървавочервено колело. Жестовете на тоя човек издаваха премереност, търпение и изключителна самоувереност, поради което го сметнах за далеч по-опасен от Скъпоценния и вероятно за фактически предводител на групата.
След време седмината спряха. Единият от рицарите отиде при Лерта и я свали — сравнително внимателно. Тя обаче бе с превръзка на устата, което ме разяри още повече. Отново с мъка потиснах импулса си да нападна веднага.
В това време рицарите се разкършваха от ездата, сваляйки шлемовете си. Избухна къса кавга между Скъпоценния, който се оказа гладко избръснат млад мъж с руса коса до раменете и нацупено изражение, сякаш бе обиден на целия свят. Той искаше да накладе голям огън, докато Черния се противеше. Когато Черния свали шлема си усетих неприятно чувство, тъй като с ясните си очи на елф успях да го видя много добре. Това бе стар и грозен човек, със силно изпито лице, хлътнали бузи и горящи с демоничен плам очи, които сякаш бяха изсмукали плътта около себе си, тъй като този рицар имаше тежки торбички под тях. Бузите му бяха опасани от металносива брада, а устните бяха безцветни.
— Огънят привлича излишно внимание — изрече той с протяжен, лепкав глас, който ме накара да усетя известно отвращение, макар да идеше отдалеч и дори моите елфически уши да го доловиха трудно.
— Не ме интересува! — ядно отвърна русият. — Аз съм върховен тамплиер и няма да спя на студено! Напалете огън! Арно, стига си се шушкал около вещицата!
Рицарят, който връзваше Лерта към едно дърво трепна виновно като ритнато куче.
— Както кажеш, Фриц — отвърна Черния с такова дразнещо спокойствие, че Фриц го изгледа с неприкрита омраза. Обаче явно го беше страх от сивобрадия мъж, тъй като не каза нищо повече.
Черния извади някаква кесия и измъкна от нея хляб, който отдалече мязаше на камък. След това викна рицаря на име Арно — младеж, по-малък и от Фриц, почти момче, с много лунички на лицето и дълга червена коса. Сивобрадият му подаде къшей хляб и манерка.
— Но, велики инквизиторе — каза Арно, — този хляб е много твърд, не става за ядене…
Следващият звук, който излезе от устата му, бе стон, тъй като Черния го зашлеви през лицето със стоманената си ръкавица.
— Съчувствието към грешниците само по себе си е грях, млади ми Арно — рече сивобрадият, — особено ако е предизвикано от греховни помисли.
Лицето на Арно стана червено като косата му и макар да не бе съвсем редно, изпитах задоволство от това, че великият инквизитор го е ударил.