— Гавазин? Аз не съм роб, а свободен мъж. Един ибн араб не е полицай.
— Тогава си следвай пътя, както ние нашия!
— Нашият път е вашият. Вие идвате от Маср. Това не е добре за вас, тъй като трябва да ви отведа при нашия шейх.
— Как гласи неговото име?
— Може би ще го узнаеш!
— Аз вече го знам. Твоят повелител е Омар Батху, когото ние дирим.
— Ти познаваш ли го? Кой ти го е назовал?
— Ние сме негови приятели. Води ни!
— Ако си негов приятел, няма защо да се кахъриш, но ако сте врагове, вие сте изгубени. Хайде!
Шествието се раздвижи.
Бяха яздили може би час, когато в далечината се появи един ездач, който трябва да яздеше някоя много добра хеджин, защото бегът на животното бе толкова бърз, че той само след пет минути се бе приближил в слуховия обсег. Ездачът беше още млад мъж, който бе накачурил цяла камара оръжия по себе си. Той, види се, ни най-малко не се страхуваше от групата, а приближаваше спокойно и спря своята хеджин едва когато беше достигнал бедуините.
— Салам ’алейкум! — поздрави, вдигайки ръка към челото си.
— Сал’…’ал! — отговори предводителят късо. Той трябваше да отвърне на поздрава, ала не го изрече напълно — знак, че тепърва иска да реши дали да се отнася приятелски към непознатия. — Откъде идваш?
— От Блидах.
— Това е много далеч. И накъде тъкмиш да идеш?
— Към Короско.
— Това също е далеч. Към кой дуар принадлежиш?
— Аз съм син на бени солиман и се казвам Мехем ал Олахад.
— Бени солиманите са мирни пастири. Ти обаче носиш твърде много оръжия по себе си.
— Не знаеш ли, че джумът [89] обитава пустинята и нощем Господарят с голямата глава [90] надига своя глас? Ти също имаш оръжия, но въпреки това аз те поздравих като приятел.
— Щом съм ти приятел, следвай ни! В нашия вах ти ще намериш вода и храна за теб и животното ти.
— Как се казва шейхът на този бивак?
— Той самият ще ти каже името си. Хайде!
Непознатият се присъедини.
Слънцето се снижаваше все повече и вече не беше далеч късият по онези райони здрач, когато в далечината изплуваха зелени палмови ветрила. Скоро достигнаха една вади, която вследствие едно ромолящо поточе показваше изключително плодородие.
Под стройните палми, отрупани с тежки гроздове фурми, бяха разположени може би шейсет шатри, най-голямата от които се издигаше точно по средата на оазиса. Пред нея се намираше повелителят на бивака — Омар Батху.
Шестте години в прокуда, вън от законите, не бяха се отразили неблагоприятно върху външността му. Лицето му бе силно загоряло, фигурата бе станала по-яка, по-пълна и силна. Той погледна на изток, откъдето приближаваше шествието. В този миг завесата на шатрата се разтвори и Зобейде пристъпи навън. Тя беше възприела обичая на бедуинските жени — не беше забулена.
— Не желаеш ли да влезеш, любими? Вечерята е готова.
— Желая, разбира се, но там приближават нашите хора и водят известен брой непознати.
— Кои може да са? Пленени врагове?
— Не знам. Виж, трябва да има и жена, защото едната джемал носи тахтиреван.
Ездачите приближаваха, носени бързо от подушилите близостта на водата животни. Лицето на Омар Батху възприемаше все по-напрегнат израз. Но очите на любовта гледат зорко. Зобейде внезапно нададе крясък.
— Татко!
Разперила ръце, тя се втурна насреща му. Саид Абдаллах скочи от коня и я притегли към себе си.
— Дете мое, дъще моя!
Той я целуна с бащинска нежност и поздрави после Омар Батху, който междувременно бе подал ръка на Катомбо. Този накара камилата, носеща тахтиревана, да коленичи. Айша слезе. Сега ликуването се удвои. Целият бивак изпадна в радостно вълнение от гостите, с които себе сдобил шейхът. За бедуина от племето бени солиман тази радост дойде на сгода, защото хората не отделиха време да проучват по-нататък неговото житие-битие. Той можеше да остане като гост в оазиса.
Вечерта събраните отново след толкова дълго време насядаха под палмите и започнаха да си разказват едни на други преживелиците си. Зобейде също бе дарила своя мъж с една дъщеричка, която вече наброяваше пет годинки, значи с три години бе по-голяма от дъщерята на Катомбо.
Двете семейства извънредно рядко бяха имали възможност да получават едни от други вести, тъй като местопребиваването на Омар Батху често се сменяше и винаги трябваше да остава скрито. Затова пък толкова по-изчерпателно бе обсъдено сега всичко.
Откъм водата прозвучаха звуците на рабаба [91], под които няколко девойки се завъртяха в танц. Всички мъже се бяха събрали там, затова Айша бе отметнала фереджето, така че красивият й лик можеше да се различи в лъчите на луната и звездите.