И все пак тя бе наблюдавана от чифт неканени очи. Непознатият бедуин се бе прокраднал зад ствола на една близка палма и оглеждаше много внимателно групата. От разговора също долавяше по-голямата част и се изтегли едва когато забеляза, че хората се готвят да се отправят към почивка.
Не след дълго оазисът лежеше в дълбока тишина. Пустинята също мълчеше и само от време на време прозвучаваше отдалеч лаещото „я-а-у“ на чакала или приглушеното „ом-му“ на хиената. Тогава бедуинът се надигна от постелята, на която бе лежал, и се промъкна между две шатри, за да стигне на открито. Излезе незабелязано и тръгна бързо в посоката, от която през деня беше дошъл. След приблизително четвърт час спря и нададе крясъка на лешояда, на който веднага бе отговорено. Той се отправи към звука и скоро стоеше пред един мъж, който се бе изправил от земята.
— Е, Назифи, това ли е верният дуар на мамелюка? — попита този.
— Да, сихди.
— Най-сетне го имам и ще спечеля наградата, която хадифът е определил за главата му. У дома ли си е той?
— Да! Видях го и говорих с него.
— Ние следвахме дирята ти, тя се събра с много други. Кого срещна?
— Мъжете на мамелюка и един малък кафила [92], който искаше да отиде при него.
— Кои бяха хората?
— Той принадлежеше на двама мъже, които имаха една жена с дете при себе си. Омар Батху назова мъжете Катомбо и Абдаллах, а жената беше сестрата на неговата жена.
— Абдаллах? Това са Саид Абдаллах, Шейх ер Реисан, и рейсът Катомбо, които преди шест години пречукаха мюдюра Хамд ел Арек и сетне офейкаха. Хамдуллилах, слава на Аллах, намерих накуп всички, които дирех, и ще ги пленя или убия. Опиши ми ваха!
Назифи, който значи носеше съвсем различно име от това, с което се бе представил при Омар Батху, изпълни повелята.
— Колко боеспособни мъже имат в наличност?
— Може би седемдесет.
— В такъв случай ние ги превъзхождаме, да оставим настрана, че те спят и ще са мъртви, преди да са могли да се отбраняват. Моят сигнал ще бъде крясъкът на орела и ако всичко е наред, ти ще отговориш с трелите, които бюлбюлът [93] извива, когато сънува.
— Слушам, сихди! Ама пък необходимо ли е сам да се връщам?
— Боиш ли се? Трябва да отидеш пак, защото ако забележат отсъствието ти, преди да сме отишли, то планът ни може да рухне.
Назифи се обърна и се запромъква обратно към бивака. Неговото изчезване като че изобщо не бе забелязано. Но когато стигна при камилата си, където лежеше постелката му, до животното се надигна високата фигура на Катомбо.
— Къде беше? — попита го той.
— Отидох да разгоня хиените, защото техните гласове смущаваха съня ми.
— Аз чух хиените там вдясно, а ти пристигаш отляво. Ти не говориш истината!
— Моята уста лъжа не изрича!
— Тя я изрече! Откъде си се сдобил с пищовите, дето са ти затъкнати в пояса?
— Мислиш, че са откраднати или плячкосани? Аз съм си ги купил.
— Къде?
— В… в Сиут.
— В Сиут? Аха! От кого?
— От търговеца на оръжия Омрах ел Барат.
— Ти си много умен, но аз съм от Сиут и много добре знам, че там няма търговец на оръжия, който да носи това име. Твоите пищови, които аз днес внимателно огледах, имат знака на хадифа. Ти си арнаутин или еничар.
— Аз съм си бен солиман!
— И се наричаш Мехем ал Олахад? В Маср хората казват Олахад, ала при бени солиманите — Улахад. Ти сам се издаде и ще признаеш истината, инак си изгубен.
— Не мога да кажа повече от това, което вече съм изрекъл.
— Тогава си мой пленник. — Той посегна към мъжа.
— Още не — отвърна оня.
Той се наведе, измуши се изпод ръката на Катомбо и измъкна рязко камата от канията. Замахна за удар, ала Катомбо го изпревари и сграбчи ръката.
— Убиец! Сега това ще ти струва живота!
Той го държеше здраво. Един силен вик разбуди всички спящи. Синовете на пустинята са привикнали на опасности и няма за тях страх, който да парализира крайниците им или да ги лиши от самообладание.
— Насам, мъже! Този непознат е шпионин, който поиска да ме убие, понеже го прозрях.
Назифи беше веднага обграден и Катомбо разправи произшествието. Абдаллах и Омар също бяха притърчали. Мамелюкският княз разгледа внимателно оръжията на обвинения.
— Той е еничар и има съюзници наблизо… — После се обърна заплашително към разобличения: — Признаваш ли го?
— Нямам нищо за признаване!
— Тогава ще умреш!