Тя коленичи и се помоли — не като мохамеданка, а като християнка към Иса Бен Мерием, Божия син, който дошъл в света, за да извика: „Елате всинца, що сте тегловни и отруднени; аз ще ви подкрепя!“ После изтегли тялото на Катомбо до поточето, за да промие зейналата рана. Под нейните грижи съзнанието му се върна. Той отвори очи и разпозна жена си.
— Айша! — промълви.
— Тук съм, възлюбени мой!
— Къде е Зулейка, нашето дете?
— Тук, тя е спасена.
— А Зобейде?
— Пленена е и отведена заедно с другите.
— Омар и баща ти?
— Мъртви са! Ей там отсреща лежат.
Той обърна полека ранената си глава. Очите му се спряха върху двата трупа и големия брой избити мамелюци и се затвориха отново. Ново безсъзнание го откъсна от страшното настояще. Жените на Ориента биват възпитавани единствено за бъдещия мъж и тъй като ориенталецът е предимно воин, то рядко има жена, дето да не е запозната с лекуването на рани. Айша също знаеше какво да прави в такъв случай. Тя потърси сред треволяка едно болкоуспокояващо растение. След като събра определено количество, смачка го, изцеждайки сок върху раната, наложи отгоре й изстисканите билки и превърза после главата.
Това лечение, изглежда, подейства благотворно на болния. Той изпадна в дълбок сън, който го освободи едва на следното утро от своите благодетелни обятия. Сцената, който му се предложи, бе все същата, зърната вчера от неговите изнурени очи.
— Всички ли са мъртви? — попита после.
— Само неколцина се изплъзнаха.
— Защо пощадиха теб и мен?
— Заради твоя ранг.
— А Зобейде… защо я взеха със себе си?
— Отредена е за харема на хадифа.
— Аллах инхало! (Аллах да го прокълне!) Грижи се за мен и ми давай редовно вода и растителен сок, та да оздравея и да мога да му отмъстя за всички тях!
— Ще трябва да чакаш много седмици.
— Аллах е велик и всемогъщ, той може всичко. А моето тяло е крепко. Страхуваш ли се, дето си сама?
— Страхувам се от мъртвите, а тази нощ хиените и чакалите бяха наблизо. Дали ще се върнат избягалите?
— Ще се върнат, като забележат, че убийците са се отдалечили.
Малкото думи изтощиха ранения. Той затвори очи и отново задряма.
Айша потърси билки за него и окапали фурми за себе си и своята дъщеря. Животните, оставени от еничарите, се бяха погрижили сами за себе си, вода, фурми и храсталаци за тях имаше достатъчно.
Близостта на мъртвите, които от жегата вече излъчваха отблъскваща миризма, бяха и в друго отношение зловещи и опасни за Айша. Зловонието примамваше хиените, чакалите и феннеките [94], които тази нощ сигурно щяха да започнат своя отвратителен пир, ако жената останеше сама. Но към полунощ се промъкна безшумно насам една сянка, при чието приближаване Айша изпървом се уплаши. Беше един от избягалите мамелюци.
Той поразузна между труповете и приближи и до мястото, където се намираха живите. Тук се стъписа, но бе успокоен от едно подвикване на Айша.
— Аллах акбар! (Аллах е велик!) Тук има още живи? Как са те пропуснали еничарите?
— Не са. Драговолно ми оставиха свободата.
— А Нурван паша?
— Той е ранен. Аз и моето дете не пострадахме.
— Къде са другите жени и деца?
— Агата ги откара със себе си. Жените ще продаде по хареми, а децата — на роботърговци.
— Аллах инхал ел келб! (Аллах да погуби кучето!) Ако имах жена, щях да препусна подире му, защото тук има още коне и камили. Но аз преброих мъртвите. Липсват трима от нашите. Пленени ли са?
— Не.
— Значи и те са се изплъзнали и ще се върнат веднага щом забележат, че врагът се е махнал. Искам да видя дали са наблизо и ще им дам един сигнал, който те познават.
Завърналият се потърси една рабаба. Поставяйки я до устните, той изтръгна от нея няколко пронизителни тона. Повтори процедурата неколкократно и скоро резултатът излезе налице — приближиха няколко фигури, които бяха бродили наблизо, за да установят дали оазисът е отново сигурен.
Той ги уведоми за положението на нещата. Те утолиха на първо време глада и жаждата си и после се посъветваха какво да предприемат. И четиримата бяха още младежи. Нямаха жени и деца, за които да се бият, те бяха единствените избягали. Същото това обстоятелство ги възпря да препуснат след еничарите, което сигурно не биха извършили, ако сред пленниците имаха по-близки сродници. Синът на пустинята е роден разбойник и воин и не се страхува съвсем сам да следва някой голям вражески керван, изчаквайки мига, който му се струва най-подходящ за неговите планове. И тогава никоя лисица не е толкова хитра, никоя пантера толкова кръвожадна и никой лъв така безстрашен като него.