— В’алейк! — отговори мъжът кисело.
Той носеше къси, широки шалвари, от които надничаха голите му прасци, избелял червен елек и вехт фес без пискюл, ала ножът и двата пищова, затъкнати в парцаливия пояс, бяха с отлична изработка.
— От оня кораб ли си? — попита Катомбо.
— Да.
— Той трябва да е превъзходен ветроход. Откъде идвате?
— Аллах бяриф. (Аллах знае.)
— Колко дълго ще останете тук на котва?
— Аллах бяриф. (Аллах знае.)
— И накъде отивате?
— Не чу ли, че това знае Аллах?
— Човече, ти ми харесваш!
— Ти на мен обаче не.
— Защо?
— Защото не знаеш колко е хубаво да оставиш езика си да почива.
— Зная го. Мълчанието е злато, но говоренето носи злато!
Той бръкна в джоба си и му подаде една жълтица. Морякът я грабна чевръсто и я прибра.
— Аз съм се излъгал. Ти много ми харесваш, защото Аллах ти е дал мъдрост и разум.
— Та откъде идвате?
— От Яфа.
— Накъде отивате?
— Към Тунис.
— Колко дълго ще останете тук?
— До утре.
— Аз също съм за Тунис. Ще поговоря с капитана ти. Той къде е?
— На борда.
— Можеш ли да ме закараш дотам?
— Ела!
— Кои бяха двамата мъже, които докара на сушата?
— Кормчията и майстора-платнар.
Катомбо кимна леко, предположението му бе потвърдено. Един кормчия и един майстор-платнар в такова пищно облекло! За какво изобщо се нуждаеше една фелука от майстор-платнар?
Лодката се отблъсна и пристана до кораба.
— Дай ми знак, когато поискаш да дойда да те взема! — рече гребецът и се върна на сушата. Вероятно трябваше да чака там двамата началници.
Катомбо се изкачи по спуснатата бордова стълбичка като мъж, който малко е пребивавал по море. На въпроса си горе бе упътен към каютата. Преди да влезе, той хвърли веднъж по палубата грижлив, изучаващ поглед.
Капитанът беше един шишкав мюсюлманин, който почиваше на килима си и пушеше наргиле. Пролича му, че не му бе приятно безпокойството и появата на един мъж, непринадлежащ към корабния екипаж.
— Кой си ти? — попита грубо.
— Мъж, който търси помощ — поясни Катомбо.
— За каква цел?
— Да се махна от тази страна.
— Искаш да се разкараш или трябва да се разкараш?
— Трябва.
— Машаллах, ти си откровен! Как се казваш?
— Аллах бяриф. (Аллах знае.)
— Аллах е велик, а твоят език е схванат. Не знаеш ли, че не бива да вземам мъж, дето не може да ми каже кой е?
— Зная, но въпреки това ти ще ме вземеш — мен, моята жена и детето ми.
— На борда не са ми притрябвали ни жени, ни деца.
— Знам, но мога да ти платя каквото поискаш.
Тези приказки, види се, не останаха без благоприятен ефект. Капитанът се замисли за известно време и после рече:
— Били ли сте някога вече по море?
— Често.
— Значи не се страхувате нито от вятъра, нито от дъжда?
— Не.
— Също не и от другите там неща?
— Кои имаш предвид?
— Например пиратите, от които в тези води има много.
— Не се страхуваме от тях.
— А-а, голяма ти е устата! Ами ако вземе, че дойде сега „Тигър“? Чувал ли си за него?
Катомбо се ухили.
— Твърде много. Той нищо няма да ни направи.
При тона, с който бяха изговорени тези думи, капитанът погледна внимателно нагоре към него.
— Защо мислиш така?
— Защото ти си точно тъй въоръжен, както той. И той е само една фелука, която, вярно, била досущ така отлично построена като твоята.
В очите на капитана проблесна своего рода разбирателство.
— Накъде искаш да идеш?
— Към Тунис или Алжир, може би ще ти го кажа по време на пътуването.
— Ще трябва много да платиш.
— Може би и нищо. Аз искам да се махна оттук, та дори и да се наложи да плавам със самия „Тигър“.
— Даваш ли петстотин риял абутера [100]?
— Да.
— Слънцето на твоята страна май е станало твърде жежко за теб. Аз ще ви дам места. Ще излезем в морето утринта по времето на молитвата. Кога искаш да дойдеш на борда?
— Довечера, когато е тъмно.
— Носиш ли оръжия със себе си?
— Да. Те са по-добри от твоите тук.
— Машаллах! Ние ще се опознаем. Аллах да бъде с теб!
С това Катомбо беше освободен и намери при връщането си вечерта всичко готово за неговото приемане. Айша и Зулейка бяха подслонени в едно помещение, където екипажът нямаше да им додява, а на утринта сушата вече лежеше далеч зад фелуката, която се носеше с пълни платна на запад, доказвайки, че е превъзходен ветроход.
През пътуването новодошлият бе имал време да наблюдава протичането на всички събития на борда. Капитанът досега не се бе поинтересувал ни най-малко за кораба и беше останал в каютата, макар отплаването от пристанището всъщност да изискваше неговото присъствие на палубата. Катомбо реши, че капитанът може би беше притежател на кораба, но не и моряк, така че трябваше да разчита на своите хора. Вярно, кормчията се оказа мъж съвсем на място в професията си, а онзи, когото морякът бе окачествил като платнар, можеше съвсем спокойно да е капитан на фелуката. Той командваше плавателния съд по начин, от който си проличаваше в него опитният и дееспособен мъж. На Катомбо направи впечатление, че той не притежаваше чертите на ориенталец, те по-скоро сочеха северен произход. Същият бе случаят и с помощник-кормчията, който се намираше още в юношеската възраст и така приличаше на майстора-платнар, че навяваше предположение за тясно роднинство между двамата.