Захвърлих отвратена вестника обратно в тъмния шкаф.
Това бяха изключения, а не правило — отбеляза спокойно Мелани, като се мъчеше реакцията ми да не предизвика у нея спомени за онези години.
Въпреки че така можеш да си обясниш защо сме си казали, че можем да се справим по-добре, нали? Как бихме могли да предположим, че може би не всички вие заслужавате всичките чудесни неща на този свят?
Отговорът й беше направо жлъчен.
Ако сте искали да прочистите планетата, е можело направо да я взривите.
Освен това ние просто не разполагахме с технологията, за която мечтаят вашите писатели фантасти.
Тя не намери шегата ми за смешна.
А също — добавих аз, — това би било голяма загуба. Планетата е прекрасна. Разбира се, като изключим тази ужасна пустиня.
Знаеш ли, точно така разбрахме, че сте тук — рече тя, като отново се замисли за отблъскващите вестникарски заглавия. Когато във вечерните новини не се говореше за нищо друго, освен за хората и проблемите им, когато педофили и наркомани се редяха на опашки пред болниците, за да бъдат приети, когато всичко беше превърнато в Мейбъри1, точно тогава се разкрихте.
Каква ужасна промяна! — казах сухо аз и насочих вниманието си към следващия шкаф.
Дръпнах скърцащата вратичка и намерих вътре истинско съкровище.
— Крекери! — извиках аз и грабнах обезцветилата се, полусмачкана кутия. Зад нея имаше още една, която изглеждаше така, като че ли някой беше стъпил върху нея. — Чийтос! — изкрещях аз.
Виж! — Посочи ми мислено Мелани към три прашни бутилки с белина в дъното на шкафа.
За какво пък ти е белина? — попитах аз, докато разкъсвах кутията с крекерите. Да я хвърлиш в очите на някого ли? Или да го халосаш по главата с бутилката?
За моя голяма радост крекерите, макар да бяха станали на трохи, все още бяха в пластмасовата си опаковка. Разкъсах един пакет и започнах да изтръсквам трохите в устата си, като ги гълтах полусдъвкани. Не можех да ги напъхам достатъчно бързо в стомаха си.
Отвори една бутилка и я помириши — нареди ми тя, без да обръща внимание на забележката ми. — Така баща ми се запасяваше с вода в гаража. Утайката от белина пазеше водата да не се разваля.
След малко.
Довърших единия пакет с трохите и отворих следващия. Бяха много престояли, но сравнени с вкуса в устата ми бяха направо амброзия. Когато свърших и третия пакет, започнах да усещам солта да изгаря болезнено напуканите ми устни и ъгълчетата на устата ми.
Вдигнах една от бутилките с белина, надявайки се Мелани да се окаже права. Усещах ръцете си немощни и сковани и с мъка я повдигнах. Това се отнасяше и за нас двете. Колко се беше влошило състоянието ни и колко още можехме да вървим?
Капачката на бутилката беше затегната. Запитах се дали не се е разтопила върху гърлото. Обаче най-накрая успях да я отвия със зъби. Помирисах предпазливо отвора, защото не исках да припадна от парите на белината. Миризмата на химикала беше съвсем слаба. Поех по-дълбоко миризмата. Определено беше вода. Застояла и мътна, но все пак вода. Отпих малка глътка. Не беше направо от някой планински поток, но беше мокра. Започнах да гълтам.
По-кротко — предупреди ме Мелани и трябваше да се съглася. Имахме късмет, че бяхме открили тези запаси, но нямаше смисъл да ги пилеем. Освен това сега, след като паренето от солта намаля, ми се искаше нещо по-солидно. Насочих се към кутията със снакс чийтос и изядох три. Последният шкаф беше празен.