Выбрать главу

На Пол Джонстън

Няма книга на земята,

няма скъп за мене лик,

които взора ми да задържат,

към неизвестното ще тръгна,

ще вляза и напусна сам,

как ще го сторя, аз не знам.

                                          „Затъмнение“,

                                          Едуард Томас (1878 - 1917)

I

„ЧАНСЪРИ ЛЕЙН“. Спирам само за да почистя лепкавата кал от обувките си.

„Чансъри Лейн“. Кантората на адвокат Куейл.

Има хора, които разполагат с богатство и власт, и те искат останалите да са наясно с положението им в обществото. Хранят се в най-добрите ресторанти и отсядат в най-изисканите хотели. Тънат в самодоволство. Дори онези, които служат на интересите на други, по-важни от тях, не са предпазени от показните жестове, така че лекарите на знаменитите от „Харли Стрийт“ се сдобиват със стаи, обзаведени с антикварни мебели, сякаш искат да кажат: „Вижте, не съм по-зле от вас. Умея да се унижавам, като излагам на показ богатството си също толкова добре, колкото и вие“. Естествено, трябва да се спомене, че е някак по-малко благородно да се сдобиеш с имущество с пари, спечелени с труд, вместо просто да ги наследиш, и на кариеристите, които се опитват да се съревновават, винаги ще се гледа отвисоко от онези, чието богатство е било придобито толкова отдавна, че усилията по придобиването му, цялата мръсотия и поквара са заличени от спомените.

Има и такива, които осъзнават, че богатството и властта са оръжия и трябва да се използват внимателно и не без предварително обмисляне. Те презират самодоволството и в себе си, и у останалите. До известна степен те вероятно се срамуват от привилегированото си положение. Те са разбрали също, че ако онези, които се грижат за делата им - лекари, адвокати, банкери, - работят в разточителни условия, то някой някъде плаща доста повече от необходимото по сметката си, за да осигури тези удобства. Човекът, който работи с парите ви, трябва да знае стойността им и да ги пести, както пести собствените си пари.

Ето защо адвокат Куейл работеше в дъното на един двор в онази част на „Чансъри Лейн“, която почти не се беше променила, откакто съседите му - реномираните шивачи на съдебни тоги от „Ийд енд Рейвънскрофт“, бяха основали предприятието си към края на седемнайсети век. През тесен сводест вход се стигаше до пространство с размерите на гарсониера. Чакълът там винаги беше хлъзгав от влага - дори при най-сухо време, околните сгради се надвесваха, сякаш искаха да се взрат неодобрително надолу към натрапниците, а старите прозорци от крон- глас изопачаваха гледката както навън, така и навътре. Миризмата на готвено се разпростираше наоколо през октомврийската сутрин, макар никой да не живееше там и никой да не готвеше, ако не се брои чаят, който служителят на Куейл, господин Фонсли, непрекъснато запарваше на малък котлон пред бърлогата на началника си. В миг на слабост веднъж бях склонил да приема една чаша и оттогава не повторих тази грешка. Катранът, полаган от работниците на улицата, е по-вкусен и не толкова отровен.

Медна табела, износена от годините не по-малко от човека, чиято дейност рекламираше, беше поставена до черна дъбова врата от лявата страна на двора. Никоя от другите врати не беше удостоена с подобно уведомление, а и аз никога не бях виждал някоя от тях да влиза в употреба. Изглеждаха затворени за вечни времена като древните гробници - ако някоя от тях бъдеше отворена насила, не би било изненадващо да се открият мумифицираните тела на поколения адвокати, наредени като посивели подпалки, и листата на забравени дела, които бавно са изгнили и са се посипали като сняг по главите им.

Когато отворих вратата на Куейл, над главата ми пропя звънче, чийто звук беше несъвместим с мрака във вътрешността. Миришеше на мухлясали папки и топящ се восък. На стената гореше лампа и хвърляше жълта светлина и трептящи сенки към стълбите, които се отправяха неравни и нестабилни към горния етаж, където Куейл се занимаваше с делата си. Отдавна вече не се впечатлявах от перилата, които сякаш всеки момент ще поддадат под ръката ми, нито от скърцането под стъпките ми, което предполагаше неизбежно срутване. Куейл беше прекалено внимателен, та да позволи нещастие да сполети някой клиент, и най-знатните граждани на Лондон се катереха по тези стълби без злополуки от векове - още от времето, когато далечен роднина на Куейл беше основал предприятие в съдружие с колега адвокат, хугенот, избягал от Франция - вдовец на име Кувре, чиито преживявания в родината бяха отслабили ума му и го бяха довели до проклятието на джина. Кувре бил намерен ограбен и с разпорен корем в Спиталфийлдс, недалеч от дома на красив тъкач на коприна на име Валет, за когото се говорело, че има дискретна любовна връзка с него. Веднъж по време на обяд със задушено агнешко - награда за разследване, което бях провел успешно, Куейл ми даде да разбера, че в семейните легенди се намеква, че на неговия прародител му омръзнало от Кувре и грабежът и убийството били уредени, за да бъде отстранен от предприятието завинаги. В това отношение успехът на деянието бе достоен за възхищение.