- Вуйчо ми няма навика да ходи на почивка - отвърна племенникът. - Обича познатата обстановка и рядко напуска пределите на селото. - Той се замисли за миг. - Всъщност май веднъж отиде до Богнър, но не му хареса особено.
- А, Богнър - напевно и тържествено каза Куейл, сякаш това обясняваше всичко.
- Ако се притеснявате за сигурността му, не е ли по-добре да уведомите полицията? - попитах аз.
Куейл вдигна вежда, както и очаквах. Както повечето адвокати, той възприемаше полицията като пречка за надлежното преследване на целите на закона. Полицията можеше да бъде полезна само когато той беше сигурен, че ще се подчинят на желанията му и толкова. Беше склонен да се притеснява, когато полицаите показват самостоятелна мисъл, и затова се стараеше да има колкото може по-малко взимане-даване с тях, освен ако беше абсолютно необходимо.
- Господин Молдинг много държи на личната си неприкосновеност - обясни Куейл. - Няма да му е приятно, ако допуснем полицията да си навира носа в работите му.
- Може, ако му се е случила някоя беда.
- Какво може да му се случи? - попита Форбс. - Той почти не излиза от къщи.
- Тогава защо съм тук? - поинтересувах се аз.
Куейл въздъхна като човек, пред когото светът разкрива безкрайни възможности за разочарование, и единственото, което може да го изненада, е мащабът, до който то може да стигне.
- Господин Форбс е единственият жив роднина на господин Молдинг и основният наследник на имуществото му, ако нещо лошо му се случи. Естествено, господин Форбс се надява това да не е така в момента и желае на вуйчо си още дълги години щастие и добро здраве.
Форбс изглеждаше като че ли всеки момент ще възрази, но разумът надделя и той изгрухтя в съгласие.
- Като се има предвид казаното - продължи Куейл, - ясно е, че ще е много полезно за спокойствието на господин Форбс, ако възможно най-бързо се установи, че вуйчо му е добре, без да се прибягва до намесата на полицаите, колкото и доблестни да са те. Ето затова сте тук, господин Сотър. Уверих господин Форбс във вашето благоразумие по всички въпроси. Той е уведомен за положителните резултати, постигнати от вас в полза на мои клиенти в миналото. Бихме желали да откриете господин Лайънъл Молдинг и да го върнете в надеждните и любещи обятия на семейството му. Правилно описвам ситуацията, нали, господин Форбс?
Форбс кимна ентусиазирано.
- Надеждни и любещи. Точно така - повтори той. - Освен ако, разбира се, е починал. А това също бих искал да разбера.
- Разбира се - каза Куейл след красноречиво мълчание.
- Ако това е всичко, господин Форбс, ще запозная по-подробно господин Сотър със случая и не се съмнявайте, че ще се свържем с вас възможно най-скоро.
Форбс стана. Вратата се отвори точно в този момент и Фонсли се появи, натоварен с палто, шапка и ръкавици. Не би могъл да е по-бърз дори да беше подслушвал зад вратата, а може би и точно това беше правил. Той помогна на Форбс да се облече, подаде му шапката и ръкавиците и със сдържано нетърпение зачака той да си тръгне подобно на погребален агент, изправен пред бъдещия труп, който просто отказва да умре.
- Що се отнася до заплащането - започна Форбс с тона на човек, за когото цялата разправия с парите е доста неприятна, особено когато не разполага с достатъчно.
- Уверен съм, че средствата на господин Молдинг ще покрият всички разноски - продължи Куейл. - Не съм склонен да предположа, че няма да пожелае да признае разходи, направени за собственото му благополучие.
- Много добре - каза Форбс с известно облекчение.
Той се сбогува с нас. За последен път спря до вратата и Фонсли почти се блъсна в него.
- Господин Сотър? - започна той.
- Кажете, господин Форбс?
- Ще обмисля и проуча внимателно онова, което казахте за Пълтни, и пак ще поговорим.
- Ще очаквам разговора ни с нетърпение, господин Форбс - отговорих аз.
Естествено, нямаше значение. Бях видял как четиресет мъже биват погребани в яма, изкопана от снаряд, при Хай Уд. Бях там. Форбс - не.
Нямаше го и проклетия генерал сър Уилям Пълтни.
Куейл попита дали искам чай. Макар че зад бюрото му имаше бар, никога не бях виждал да предлага нещо по-силно от чая на Фонсли, вероятно защото нямаше нищо по-силно от чая на Фонсли.
- Не, благодаря.
- Отдавна не сме се виждали, господин Сотър. Как сте?
- Добре съм, благодаря - отвърнах аз, но той вече пренареждаше документите по бюрото си и здравословното ми състояние, каквото и да беше, не представляваше интерес за него. Той близна показалеца на дясната си ръка и отгърна страница, после спря, сякаш току-що го е осенила мисъл, макар много добре да знаех, че Куейл не е човек, осеняван от неочаквани мисли. Правеше планове твърде отдалече.