- Тогава намерете кой да го възкреси - отговори Куейл. - Искам Лайънъл Молдинг жив.
II
МЕЙДЪНСМИЪР Е РАЗПОЛОЖЕНО близо до източната граница на Норфолк Бродс на площ от около двеста и двайсет квадратни километра. По-голяма част от територията му е покрита с плавателни водни площи - реки и езера или „разливи“, както са известни на местното наречие. Селото се намира на еднакво разстояние от Уест Съмъртън и Кейстър он Сий и близо до канала Ормсби Брод. Пристигнах късно вечерта и на лунната светлина водата се виждаше само като сребристи отрязъци. Нямаше кой да ме посрещне на гарата и похарчих малко от парите на Куейл за относителното удобство да прекарам нощта в странноприемницата. Както беше казал Куейл, за мен имаше стая в „Бромдън Хол“, дома на Молдинг, но бях решил да изчакам до сутринта, преди да се настаня. Нахраних се добре с печено агнешко; позволих си и една-две бири преди лягане, но по-скоро за компанията, отколкото за вкуса на питието. Човек с моя занаят може да научи доста неща за ново място, ако не говори много и слуша повече, а Мейдънсмиър беше достатъчно малко и жителите му нямаше как да не проявят по-дълготраен интерес към странника.
Когато ме попитаха каква работа имам в Мейдънсмиър, а това беше неизбежно, казах истината или поне донякъде. Бях там да свърша нещо за господин Лайънъл Молдинг и щях да отседна в „Бромдън Хол“. Вестта за изчезването на Молдинг като че ли още не се беше разнесла, което говореше добре за лоялността на икономката госпожа Гисинг и за уединения начин на живот на Молдинг.
Рядко го виждали в селото и съседите му смятаха, че в най-лошия случай е безобиден ексцентрик. Да, но това беше старото кралство Източна Англия; тукашните хора открай време се смятаха за някак различни от останалата част на Англия и се проявяваше разбиране към стремежа да се уединиш и да бъдеш по-особен. Ако Лайънъл Молдинг беше избрал да живее самотно, по тези места имаше още много като него и те си приличаха, ако не по богатство, то поне по виждания. Не забелязах да се разменят многозначителни погледи, когато споменах името му, и никой не се изниза навън в нощта с лице, помрачено от вина. Подобни знаци са характерни за историите за Секстън Блейк в „Юниън Джак“ и именно затова те струваха само две пени. Истинският свят беше потънал в сивите сенки на неяснотата.
Само едно нещо, казано за Молдинг, не успях да разбера, въпреки че насъбралите се много се развеселиха от него.
- Значи ще прегледате книжата му? - попита съдържателят с лице, зачервено от добродушен смях, скрито от бакенбардите, когато споделих каква е задачата ми. Той намигна на слушателите си. - Ще преглежда книжата, а, какво ще кажете, момчета?
Всички се разсмяха и после, щом стана ясно, че не разбирам за какво става дума, се разсмяха още по-силно.
- Ще видите, господине - каза съдържателят. - Нищо лошо няма, но ще видите.
И той отиде да затваря, а аз си легнах.
Спах малко, но това не беше по-различно от всяка друга нощ. Не си спомням кога за последен път бях спал от настъпването на нощта до сутринта. Обичах да се залъгвам, че мога да се справя с по-малко почивка от останалите хора, но да се справяш и да живееш не е същото. Едва преди зазоряване успях да открадна няколко часа непрекъснат сън. Проспах закуската, но съпругата на съдържателя ми беше запазила малко яйца с шунка и ги претопляше над съд с вряща вода, която използва да ми направи чай. Говори, докато се хранех, а аз с удоволствие слушах. Беше много по-млада от съпруга си, а брат ѝ беше загинал при Сома. Надяваше се някой ден да посети гроба му. Попита ме как изглеждат полетата там.
- Не бяха нещо особено, когато си тръгнах - отговорих, - но предполагам, че тревата отново е пораснала и по поляните има цветя. Може и някои дървета да са оцелели. Не знам, но няма да е същото като преди. За никого.
- А вие? - тихо попита тя. - Навярно и вие сте загубили някого?
Но вече предусещаше отговора. Иначе нямаше да попита. Жените умеят да долавят празнотата.
- Всеки е загубил по някого - казах аз, изправих се и си избърсах ръцете и устата.
Видях, че иска да ми зададе още въпроси, но не го направи. Вместо това каза:
- Болката и загубата са толкова странни, не мислите ли?
- Не съм сигурен, че ви разбирам.
- Искам да кажа, че всички сме пострадали от войната и в живота на всеки от нас има празни места, които някога са били запълвани от хора, които сме обичали, но никой не го преживява по същия начин - обясни тя и погледът ѝ спря далеч от мен и от странноприемницата. - Когато говорим за това, ако изобщо говорим, никой не разбира напълно какво казваме, дори да е някой, който също живее с подобна загуба. Като че ли използваме отделни версии на един и същ език, но най-важните думи имат леко различ- но значение за всеки от нас. Всичко се е променило, нали? Точно както казахте - светът никога няма да е същият.