— Но, отче, Исус Христос и апостолите не познаваха тази мрачна наука. А от обикновените им и трогателни думи хората се възраждаха, свободата заместваше робството… Нима Евангелието не е достатъчно, за да се проповядва между хората любовта? Но вместо да ни говорят така, най-често ни разказваха за религиозни войни и потоците кръв, пролети за угаждане на Бога и за унищожаване на ереса. Тези проповеди правеха живота ни още по-тъжен. Отношенията ни ставаха все по-завистнически и подозрителни. Като привикнахме на доносничеството, изпаднахме в тайна омраза и вътрешна вражда. Аз не бях нито по-добър, нито по-лош от останалите — дългите години на пасивно послушание ме отучиха да разсъждавам, да мисля свободно. Те ни караха да бъдем покорни и разтреперани пред началниците си. Всички носехме един и същ бледен, мрачен и мъртвешки отпечатък. Най-накрая ме ръкоположиха. Щом станах свещеник, вие, отче, ме поканихте да вляза в Исусовото общество или по-точно, някак неусетно и несъзнателно взех това решение… Как стана, не зная. От дълги години нямах вече своя воля… Преминах всички изпитания. Последното беше решително… Прекарах няколко месеца мълчаливо в килията си, покорно и машинално, изпълнявайки една странна ваша заповед. През цялото време никой, освен Ваше Преподобие, не идваше при мен. Не чух никакъв друг човешки глас, освен вашия. Понякога нощем изпитвах страх… Умът ми, отслабнал от пост и уединение, се измъчваше от ужасни видения. В други случаи усещах немощ, но и някакво спокойствие, щом си помислех, че с обричането си завинаги се освобождавам от тежестта на волята и мисълта… Тогава ставах отпуснат и безчувствен, подобно на нещастниците, които изненадани от снега и студа, им се предават… Чаках нещастния час. Най-накрая, както повеляваше дисциплината, задушен в агонията си16 исках времето да премине по-бързо, за да изпълня последното действие на издъхващата си воля — да дам клетва, че се отричам от нея…
— Припомнете си, синко — обади се отец д’Егрини, — че в навечерието на определения за даване на клетвата ден аз ви предложих, пак според правилника, да се откажете от нашето Общество и ви оставих да решите свободно, защото ние приемаме само доброволно решилите.
— Когато изнемощял и съсипан от тримесечните изпитания, неспособен да се помръдна, вие влязохте в стаята ми и казахте: „Ако искате, станете и си вървете… Свободен сте…“, нямах сила да се изправя. Единственото желание на парализираната ми душа бе желанието за спокойствие. В такова състояние дадох клетвата и припаднах в ръцете ви като труп…
— И до момента сте били толкова послушен?
— Вие винаги криехте от мен истинските цели на Обществото, в което влязох — започна Гавриил. — Отказах се от волята си, предадох я на началниците си… Нали го желаехте заради още по-голямата Божия слава… С обзалагането си аз трябваше да бъда послушно оръдие в ръцете ви, но вие ми повтаряхте, че ще ви потрябвам за някакво хубаво, свято и велико дело. Аз ви повярвах, отче, и можеше ли да бъде другояче? Аз ви чаках, но една случка промени всичко…
— Синко! — извика отец д’Егрини и прекъсна Гавриил. — Не ми припомняйте онези обстоятелства!
— Трябва да ви припомня всичко… Ще ме изслушате… Няма да премълча мотивите за вземането на това решение.
— Говорете тогава — отец д’Егрини свъси вежди и започна още повече да се притеснява от онова, което ще изрече младият свещеник.
— Шест месеца преди да потегля към Америка — Гавриил продължи, без да вдигне поглед — вие ми съобщихте, че ме определяте за изповедник. И за да се приготвя за светото тайнство, дадохте ми да чета една книга с въпроси, които изповедникът може да задава на момичета, на момчета, на жени, когато поискат да се изповядват. Господи! — въздъхна Гавриил, настръхнал от този спомен. — Никога няма да забравя това време. Беше вечер… Прибирах се в стаята си заедно с тази книга, която е била написана, както ми казахте, от един свещеник от нашите и допълнена от един друг свещеник. От уважение към читателите ни е невъзможно да предадем дори и на латински поне едно понятие от тази ужасна книга. Ето какво говори за нея господин Женен в своето смело и великолепно произведение върху Йезуитите и Академията: „Усещам се в трудно положение още при започването на тази глава. Става дума за една книга, която не може да се преведе и е трудно това да стане буквално, защото е написана с цинизъм. Моля за снизхождение читателите, на които обещавам, че ще избегна, доколкото е възможно, най-неприличните изрази“. По-нататък, по повод на задължителните разпити в ръководството господин Женен благородно възкликва: „Какви са разговорите в изповедалнята между свещеник и омъжена жена? Отказвам се да говоря по-нататък“. А най-накрая, след буквалното привеждане на пасажи от това ръководство, той казва: „Перото ми не иска повече да възпроизвежда тази енциклопедия на всякакви гнусотии. Гризе ме съвестта дори, че отидох толкова далеч. Напразно е да се оправдавам, че само съм преписал това. Ще продължа да изпитвам отвращението, което изпитва човек, когато е взел в ръката си отрова. Но същото това отвращение ме успокоява. В църквата на Исус Христос, според чудесно установения от Бог ред, колкото по-голямо е злото, когато става дума за грях, толкова бързо и резултатно е лечението. Светостта на нравствеността не може да бъде в опасност, ако истината издигне гласа си, за да я чуят.“ Но аз разтворих книгата с уважение, доверие и вяра. Когато разбрах, ме обзе срам и погнуса и останах като ударен от гръм. Едва намерих сили да затворя тази книга с разтреперана ръка и се затекох при вас, отче, за да ви кажа колко съжалявам, че очите ми докоснаха отвратителните страници, които вие по погрешка ми бяхте дали…
16
Този израз е буквален. Правилниците изрично препоръчват да се чака този решителен час на изпитанията, за да се ускори даването на клетва.