— Също така ще укротя и този старец, макар и да е силен и груб.
— Хм! Пази се, господарю. Способен си и като тебе юнак няма, но — вярвай ми — никога не ще превърнеш в агне стария вълк, който след малко ще дойде тук.
— А моят Каин, а моят тигър Юда, не лазят ли отпреде ми от страх?
— Вярно е, защото имаш такива средства, които…
— Защото имам вяра… Това е всичко… — каза повелително Морок като прекъсна Карл и придружи думите си с такъв поглед, който накара другия да наведе глава и да замълчи. — Когато Бог подкрепя някого в борбата му с животните, защо не ще да го поддържа и в борбата му с хората, когато тия хора са лоши и безбожни? — добави Пророка с тържествуващ и вдъхновен поглед.
Било от доверие към убежденията на господаря, било че нямаше право да се препира с него по такъв важен въпрос, Карл отговори смирено на Пророка:
— Ти си по-учен от мен, господарю, каквото направиш, добре е направено.
— Вървя ли след стареца и двете момичета през целия ден? — попита Пророка след кратко мълчание.
— Да, но отдалеч. Понякога хващах направо през долината, понякога през планината, но винаги вървях край пътя, за да ги гледам. За последен път ги видях, когато бях тръгнал зад воденицата на керемидарницата… Когато излязох отново на главния път и взе да се мръква, побързах да ги изпреваря и да ти съобщя това, което наричаш добра новина.
— Много добра…, да, много добра… И ще те възнаградя, защото ако се бяха измъкнали тия хора от ръцете ми…
Пророка се разтрепери и не довърши. По лицето и по гласа му човек можеше да отгатне колко важна бе за него новината, която му бяха донесли.
— Наистина — започна Карл — тази новина е важна, защото онзи, руският бързоходец, който беше целият в сърма, дойде от Петербург в Лайпциг, за да се срещне с теб… Това бе може би за…
Морок прекъсна грубо Карл:
— Кой ти каза, че идването на бързоходеца има връзка с тези пътници? Лъжеш се, аз ти казвам…
— Е, добре, господарю, прощавай. И да не говорим повече за това… Сега да оставя чантата си и да отида да помогна на Голиат да нахраним животните, защото иде време за вечеря.
— Голиат излезе. Той сигурно не знае, че си дошъл. Гледай да не те видят тук високият старец и двете момичета, това ще ги направи подозрителни.
— Тогава къде да отида?
— Ще се прибереш в малката стаичка вътре в обора. Там ще чакаш заповедите ми, защото може още тази вечер да тръгнеш за Лайпциг.
— Твоя воля. Останало ми е нещо в чантата, ще си хапна в стаичката и ще си почина.
— Върви…
— Господарю, припомни си какво ти казах: пази се от стареца с побелелите мустаци, той е много решителен. Аз разбирам, той е лукав… пази се…
— Бъди спокоен. Аз винаги внимавам — каза Морок.
— Тогава добра сполука, господарю.
И Карл слезе по стълбата и полека-лека се изгуби.
Морок се разходи известно време замислен, после отиде при ковчежето, в което имаше книжа, извади от него едно много дълго писмо и с голямо внимание го прочете няколко пъти. От време на време той поглеждаше към вътрешния двор на гостилницата и с притеснено сърце се ослушваше, защото с нетърпение очакваше да пристигнат трите лица, за които му бяха съобщили, че са наблизо.
II глава
Пътниците
Докато горната сцена се разиграваше в гостилницата „Белият сокол“, трите лица, които звероукротителят Морок чакаше с нетърпение, вървяха мирно сред весели ливади. От едната им страна течеше река и имаше воденица, а покрай другата минаваше главният път за селото Мокерн, разположено на около една миля, на върха на една доста висока могила.
Небето беше ясно, единствено бученето на водата, която блъскаше воденичния камък, разваляше тишината на безмълвната нощ. Кичести върби, наведени над водата, спущаха зелените си и прозрачни сенки, а по-нататък небесната синева и огнените зари на залязващото слънце толкова силно се отразяваха във водата, че ако не бяха възвишенията, които я деляха от небето, червенината и синевата на вълните щяха да се смесят в една ослепителна водна плоскост с червенината и синевата на небето. Големите тръстики край брега свеждаха върховете си от черно кадифе под слабото веяние на вечерника, който често подухва на мръкване. И в същото време по тънкия ветрец достигаше подрънкването на звънци от стадо.
По пътеката, която пресичаше ливадата, две петнадесетгодишни момичета яздеха един бял кон. И двете, нагиздени, дребни и нежни, бяха седнали на широкото седло. Висок мъж с почерняло лице и дълги побелели мустаци държеше юздата и от време на време се обръщаше към момичетата с грижлив, почтителен, бащински поглед. Той се подпираше на дълга тояга, а на все още яките си рамене носеше войнишка торба. По напрашените му обувки и по провлеченото му крачене се познаваше, че пътува отдавна.