Тогава думите на Човекът-Бог „Обичайте се помежду си“, ще бъдат тяхна единствена цел и тяхно единствено средство. С помощта на тези божествено всесилни думи те ще се борят и ще победят лъжливите свещеници, които потъпкаха заповедите на Човека-Бог за любов, мир и надежда и изповядват учения, от които диша омразата, насилието и отчаянието.
Тези лъжесвещеници, подкупени от силните и властните на деня, които винаги са техни съучастници, вместо да поискат малко щастие и за моите страдащи от векове братя, се осмеляват да казват в твое име, о, Боже, че бедният е осъден на вечни мъки на този свят и че желанието и надеждата им за по-лек живот на тази земя е престъпление пред твоите очи. Те твърдят, че твоята воля е малцина да добруват, а почти цялото останало човечество да влачи ярема на теглото. Това е богохулство! Тези човекоубийствени думи не са достойни за божествената ти воля.
Смили се, Боже мой, и ме послушай. Спаси от ръцете на враговете потомците на сестра ми, всичките — от простия работник до царския син. Не оставяй да загине началото на едно силно и плодовито сближение, което благодарение на теб, ще остане в летописите на човешкото щастие. Позволи ми, Боже, да ги събера, защото ги разделят, позволи ми да ги защитя, защото ги нападат, позволи ми да вдъхна надежда на онези, които са отчаяни, да повдигна онези, които са залитнали, да подкрепя онези, които постоянствуват в доброто.
И тяхната борба, преданост, добродетел и болки може би ще изкупят моя грях заради мен, когото нещастието — да, само нещастието бе ме направило несправедлив и зъл.
Господи, тъй като твоята всемогъща ръка ме доведе дотук с неизвестна за мен цел, най-сетне укроти гнева си. Нека отсега нататък стана оръдие на твоето отмъщение! Стига толкова скръб на тази земя! Вече две хиляди години твои създания умират по моите стъпки.
Светът намаля с една десета, скръбен покров обгърна цялото земно кълбо. От Азия до Ледовития океан аз вървях и вредом носех смърт. Не чуваш ли, Господи, протяжният плач, който се вдига от земята и достига небето? Смили се над всички и над мен. Дай ми един ден, само един ден, в който да събера потомците на сестра си, и те са спасени…
Пътникът каза тези думи, падна на колене и издигна умолително ръце към небето.
Изведнъж вятърът задуха още по-силно, зловещият му писък се превърна в буря. Скитникът затрепера и извика с уплашен глас:
— Господи, смъртоносният вятър яростно фучи. Струва ми се, че този вихър ме повдига. Боже, значи ти не искаш да чуеш молитвата ми! Ето го и призракът… Призракът пак е тук и зеленикавото му лице помръдва в конвулсивни тръпки, а червените му очи се въртят в орбитите си! Махни се! Махни се! Но ръката му… О, неговата студена ръка отново хвана моята… Милост, Боже!
— Върви!
— О, Боже, пак ли трябва да донеса страшния бич в този град! Моите нещастни братя ще погинат първи… Милост!
— Върви!
— А с тях и потомците на сестра ми… Милост! Милост!
— Върви!
— О, Боже, имай милост! Не мога повече да се държа на краката си. Призракът ме влече по надолнището на този хълм. Вървежът ми е бърз като смъртоносния вятър, който духа след мен. Вече виждам стените на града… О, милост, Господи, милост за потомците на сестра ми! Пощади ги! Направи така, че да не ги погубя и те да възтържествуват над враговете си!
— Върви! Върви!
— Земята се носи под краката ми. Вече съм пред вратите на града, но все още има време, Господи! Имай милост над този заспал град. Нека не се събужда ненадейно от викове на страх, отчаяние и смърт! Господи, вече стъпвам върху прага на вратата! Значи ти искаш това. Значи край! Париж, бичът е в сърцето ти. О, ти си прокълнат, прокълнат завинаги!
— Върви! Върви! Върви!27
II глава
Закуската
На другия ден след пристигането на зловещия скитник, който слезе от височините на Монмартър в Париж, в двореца Сен-Дизие имаше голямо движение. Макар да беше едва обед княгинята, която имаше обичай да се кичи с какво ли не, този път беше без всякакви украшения, въпреки че бе облечена по-прецизно от когато и да било. Русата й коса не беше разпусната, а прибрана от двете страни в бухнали плитки, които много отиваха на румените й страни. Шапката й бе украсена с нови червени панделки. Ако някой видеше госпожа Сен-Дизие стройна като топола, в сивата си раирана рокля, лесно щеше да се досети, че госпожа Гривоа е положила огромни старания върху тлъстия кръст на господарката си с помощта и усилията на доста прислужнички.
27
През 1346 г. прочутата черна чума опустоши земното кълбо. Тя имаше същите признаци, както холерата и напредваше по същия необясним начин по строго определен маршрут. През 1660 г. друга подобна епидемия премина през света.
Както е известно, холерата се появи най-напред в Париж и след това отведнъж, съвсем необяснимо спря разпространението си. Казват също така, че по време на най-големите опустошения постоянно духал североизточен вятър.