На края на малкия керван вървеше куче, каквото северните сибирски племена впрягат в шейни. По всичко то приличаше на вълк и не се отделяше от стъпките на господаря си.
Двете момичета бяха прелестни. Едното държеше в лявата си ръка разлюляната юзда, а с дясната бе прегърнало през кръста заспалата си сестра, която бе облегнала глава на рамото й. Двете сестри близначки се наричаха Роз и Бланш. По черното им полуизбеляло облекло можеше да се разбере, че са сирачета. Те бяха еднакви на ръст и толкова си приличаха, че човек трябваше дълго време да ги гледа, за да ги различи. Засега разликата беше в това, че Роз стоеше будна и изпълняваше длъжността на по-голямата, която й определи техният водач. Като стар войник от империята и ревностен пазач на дисциплината, той бе намерил за добре да раздели по този начин между двете сестри подчинението и заповядването. Ако ги бе видял някой живописец, той би се вдъхновил от двете хубави лица, с черна кадифена шапчица, изпод която се подаваше яснокестенява къдрава коса, която се спускаше по врата и раменете и обграждаше спокойните, алени и гладки бузи. С устните им не можеше да се сравни червеният карамфил, а синкавата теменуга бледнееше пред ясните им големи очи, в които беше изписана кротостта на характера и невинността на годините им. Тяхното чисто и бяло чело, малкото носле и вдлъбнатината на брадичката правеха тия две същества още по-достойни за обич и показваха тяхната невинност и доброта.
Струваше си да ги види човек и когато приближаваше дъжд или буря. Тогава старият войник ги завиваше грижливо с голям кожух от еленова кожа, а върху главите им мяташе качулка. Тогава нищо не можеше да се мери по красота с двете засмени личица, завити в тъмната мантия.
Вечерта бе хубава и тиха. Тежката мантия лежеше върху коленете на двете сестри, а качулката бе паднала зад тях върху седлото. Роз все още държеше през кръста заспалата си сестра и я гледаше с неизмерима, почти майчина любов, защото този ден Роз бе по-голямата, а по-голямата сестра е майка…
Двете момичета не само, че се обичаха, но тъй като бяха близначки, впечатленията им се появяваха едновременно. Вълнението на едната веднага се изписваше върху лицето на другата. По една и съща причина и двете се разтреперваха и почервеняваха — толкова еднакво биеха младите им сърца. Взаимно чувствуваха и невинната радост, и горчивата тъга, и бързаха да си ги споделят. Когато бяха малки и двете се разболяваха заедно, но заедно се и свестяваха и придобиваха предишната си хубост. След всичко това трябва ли да поясняваме, че тайнствените нишки, които свързваха двете близначки, щяха да нанесат смъртоносен удар на живота им, ако се прекъснеха. Двете можеха да живеят само общ живот, заедно да жалят, да страдат, да се обезсърчават и да умрат, когато немилостива ръка ги отдели една от друга.
Водачът на двете сирачета бе около петдесетгодишен мъж с войнишки вид. Той бе от безсмъртния тип войници на републиката и империята, от ония народни юнаци, които в една война станаха първите войници на света, за да покажат на всички какво може народът, когато неговите избраници доказват своето доверие, своята сила и своята надежда. Този войник, водач на двете сестри, едно време конник гренадир от императорската гвардия, се наричаше Дагоберт. Лицето му бе грубо, сериозно и начумерено. Сивите му дълги и гъсти мустаци покриваха долната му устна и се смесваха с гъстата му брада. Бузите му бяха грижливо обръснати. Гъстите и черни вежди почти покриваха ясносините му очи. Златни обеци достигаха до войнишката му яка с бели ръбове. Кожен пояс стягаше през кръста дрехата му от сива аба. Синя войнишка шапчица с червени ресни, падащи на лявото му рамо, покриваше безкосата му глава. Някога имаше херкулесовска сила, сърцето му винаги бе лъвско, добро и търпеливо. При цялата си външна грубост Дагоберт показваше към сирачетата голяма грижливост и почти майчина любов… Да, майчина, защото за такава любов майчиното сърце е войнишко сърце. Със стоическото си спокойствие, което обуздаваше всяко вълнение, Дагоберт ставаше смешен и комичен.
От време на време Дагоберт погалваше и казваше приятелска дума на кроткото бяло конче, което яздеха сирачетата. Вдлъбнатините на челото и дългите му зъби показваха старостта му. Два дълбоки белега, единият на хълбока, а другият на гърдите показваха, че конят е влизал в люти битки. Понякога той гордо разтърсваше старата войнишка юзда, върху която все още се бе запазило изображение на орел. Походката му бе правилна, умна и решителна. По лъскавия му косъм, по неголемия корем и по пяната, която покриваше муцуната му, се виждаше, че той се радва на такова здраве, каквото придобиват конете от постоянната, но умерена работа, от дълго пътуване, но по няколко часа на ден. Това добро животно цели шест месеца се намираше на път, но продължаваше да носи и двете сирачета, и тежките дисаги заедно със седлото, сякаш току-що бе тръгнало.