И тази шега се посрещна със смях.
— Нека ги оставим да се забавляват с невинните си крясъци както ученици, които учителят бие с пръчка — засмя се кардиналът. — Ние винаги ще бъдем сред тях, въпреки тях и срещу тях. Първо, защото властите винаги ще имат нужда от нас, за да ги освещаваме и да обуздаваме простолюдието. Впрочем, докато адвокатите, депутатите и университетските безбожници крещят с безсилна омраза, истинските християнски души ще се обединят и ще въстанат срещу безбожието. На тръгване от Лион бях дълбоко трогнат. Тъй като, това е един наистина римски град, там има всичко: и братства, и молитви, и различни други благочестиви дела, а най-важното е, че има и повече от деветстотин хиляди франка дарение на духовенството за една година. Да, Лион е достойна столица на католическа Франция. Деветстотин хиляди франка дарение, ето какво може да засрами безбожниците! Деветстотин хиляди франка! Какво ще отговорят на това философите?
— За нещастие, Ваше Високопреосвещенство — намеси се отец д’Егрини, — не всички градове във Франция приличат на Лион. Принуден съм да известя Ваше Високопреосвещенство, че се забелязва една лоша тенденция: някои членове на низшето духовенство се канят да влязат в съгласие с простолюдието, чиито сиромашия и лишения споделят и се готвят да се оплачат в името на евангелското равенство от това, което те наричат деспотична аристокрация на Владиците.
— Ако покажат такава смелост — извика кардиналът, — тогава срещу тяхното размирничество ще бъдат употребени запрети и различни други най-строги църковни наказания!
— Те показват още по-голяма смелост, Ваше Високопреосвещенство. Някои смятат да извършат разцепление, да поискат френската църква напълно да се отдели от Римската под предлог, че папството е изменило и опорочило първоначалната чистота на Христовото учение. Един млад свещеник, който отначало беше мисионер, а после енорийски свещеник, на име Гавриил Ренепон, когото изисках в Париж чрез началниците му, е станал център на един вид пропаганда. Той е събрал доста свещеници от неговата и от близките общини и им е препоръчал от една страна изобщо да не се покоряват на владиците си, докато не се измени положението на сегашната йерархия, а от друга ги накарал да се възползуват от правата си на френски граждани, за да постигнат по законен път онова, което те наричат освовождаване на низшето духовенство. Защото, според него, селските свещеници са оставени на произвола на Владиците, които им налагат запрети и им отнемат несправедливо и безконтролно хляба29.
— Значи този млад свещеник е католически Лутер! — каза владиката и отиде на пръсти до масата, за да си налее мадерско вино, в което внимателно натопи един пандишпан, направен във формата на владишки жезъл.
Вдъхновен от примера на владиката, под предлог, че отива да сгрее постоянно студените си крака пред камината, кардиналът реши да се почерпи с хубаво, старо малагско вино, което изпи бавно, потънал в дълбок размисъл. След това той продължи:
— Значи този свещеник се представя за преобразовател. Сигурно е много славолюбив. Опасен ли е?
— Като такъв го оцениха неговите началници. Заповядаха му да дойде тук, той скоро ще пристигне и аз ще кажа на Ваше Високопреосвещенство, защо го повиках. Но преди това ето едно писмо, което в няколко реда излага пагубните цели на абат Гавриил. За някои негови постъпки му зададох няколко въпроса и той отговори по следния начин. После началниците му го повикаха обратно — щом каза това, отец д’Егрини извади едно писмо от портфейла си и зачете: — „Въпрос: Истина ли е, че сте погребал човек от вашата енория, умрял в страшен грях и без разкаяние, защото се е самоубил?“
Отговор на абат Гавриил: „Погребах го, защото вследствие на престъпната си смърт, повече от всеки друг имаше нужда от молитвите на Църквата. През нощта след погребението пак се молих Богу да се смили над него.“
Въпрос: „Истина ли е, че не сте приел златните съдове и различните други украшения, които едно лице от вашето паство, подбудено от благочестива ревност, е искало да подари на църквата?“
Отговор на абат Гавриил: „Не приех златните съдове и другите златни украшения, защото Божият дом винаги трябва да бъде скромен и да отхвърля великолепието, за да напомня непрекъснато на вярващите, че божественият Спасител се е родил в ясли. Накарах лицето, което искаше да подари на моята енория безполезните вещи, да ги продаде и да раздаде парите като милостиня и го убедих, че това ще бъде много по-угодно Богу.“
29
Едно достойно за почит и уважение духовно лице разказва за един млад селски свещеник, на който без всякаква причина е бил наложен запрет да свещенодействува от владиката и бил оставен да умира от глад. Той бил принуден, скривайки сана си, да работи като прислужник в едно кафене в Лил, където брат му упражнявал същата професия.