Пътникът вървеше и мислеше: Наближава 13 февруари. Наближава денят, когато потомците на скъпата ми сестра — последните издънки на нашия род, трябва да се срещнат в Париж… Уви, преди сто и шестдесет години за трети път гонението разпръсна по цял свят рода ми, когото следях с толкова любов от поколение на поколение цели осемнадесет века, заедно с неговите преселения, заточения и промени на вяра, щастие и име. Ех, този род, който тръгна от моята сестра, сестрата на един сиромах занаятчия3. Колко величие и унижение, колко мрак и блясък, колко беди и слава помни той! С колко престъпления се е очернил и с колко добродетели се е почел! Историята на този род е историята на едно човечество! Кръвта на сестра ми е преминала през вените на сиромаха и богаташа, на царя и разбойника, на умния и лудия, на страхливия и смелия, на светеца и неверника, но се е опазила до този час.
Какво остана днес от този род?
Седем издънки: две сирачета, дъщери на една заточена майка и на един заточен баща; един свален принц; един беден свещеник-мисионер; един човек от средна ръка; една прочута и богата госпожица и накрая — един занаятчия.
В тях са се събрали добродетелите, мъжеството, униженията и страданията на нашия род!
Сибир… Индия… Америка… Франция… — ето къде ги е захвърлила съдбата им!
Когато някой от близките ми е в опасност, аз предчувствувам това. Тогава тръгвам към него от север на юг, от изток на запад. Вчера — през северните ледове, днес — през умерения пояс, утре — през тропическата жега. Но, уви, често, когато моето присъствие може да им помогне, една невидима ръка ме тласва, бурята ме запилява и…
— Върви!… Върви!…
— Нека поне свърша работата си!
— Върви!…
— Само един час! Един час да си почина!
— Върви!…
— Уви! Оставям близките си на ръба на пропастта!…
— Върви!… Върви!…
Такова е наказанието ми… Ако то е голямо, престъплението ми е било още по-голямо. Като занаятчия бях подложен на лишения и беди и нещастието ме направи зъл… Проклет да е денят, в който работех мрачен, озлобен, отчаян, защото колкото и да се трудех, близките ми нямаха нищо. Пред вратата ми мина Исус! Обиждан, бит, с тежък кръст на рамо, той поиска да си почине на моя каменен стол… От челото му течеше пот, от краката му капеше кръв, беше съсипан от умора. Каза ми с покъртително смирение:
— Страдам!
— И аз страдам — отвърнах му ядосано и го блъснах грубо, страдам, но никой не ми помага… Безмилостните правят и другите безмилостни!… Върви!… Върви!…
Тогава той болезнено въздъхна и ми рече:
— И ти ще вървиш неспирно чак до изкуплението. Така иска Бог, който е на небето.
И моето наказание започна.
Много късно отворих очите си за светлината, много късно прозрях какво е разкаяние, много късно научих какво е милосърдие, и най-сетне, много късно разбрах онези думи, които щяха да станат закон за човечеството:
ОБИЧАЙТЕ СЕ ПОМЕЖДУ СИ.
За да заслужа прошка, напразно от векове насам черпя силата и красноречието си от тези небесни думи, напразно уча много злобни и завистливи сърца на милост и любов, напразно съм накарал много души да се отвратят от потисничеството и неправдата. Не е настъпил денят на опрощението!
И както първият човек със своето грехопадение предаде потомството си на нещастия, така и аз, сиромахът занаятчия, подложих занаятчиите на вечни беди, за да се отплатят за греха ми, защото те от осемнадесет века насам не са се отървали от страданията си. От осемнадесет века насам силните и благоденствуващите казват на тези отрудени хора онова, което аз казах на молещия и страдащ Исус:
— Върви!… Върви!…
И те, съсипани от умора като него, с тежък кръст на рамо като него, отвръщат нажалени като него:
— Милост… Няколко минути почивка… Уморени сме…
— Върви!
— Но ако накрая умрем от труд, какво ще стане с малките ни деца и старите ни майки?
— Върви!… Върви!…
От векове насам и те, и аз вървим и страдаме и няма милостив глас, който да ни каже СТИГА! Такова е моето наказание и то е много голямо. То е двойно по-голямо, защото страдам заради човечеството, като гледам окаяните хора, подложени без почивка на безплоден и тежък труд. Страдам и заради рода си, на когото невинаги мога да се притека на помощ.
3
Според една легенда Скитникът евреин бил беден обущар от Йерусалим. Исус Христос, натоварен с кръста си, минал покрай къщата му и го помолил да поседне на каменния стол пред вратата и да си почине. Но евреинът безмилостно го блъснал и му казал: — Върви!… Върви!… — Ти ще вървиш до свършека на света! — отвърнал му Исус строго и натъжено.