Но когато скръбта надминава силите ми, когато предчувствувам опасност за близките си, от която не мога да ги отърва, тогава обикалям света с мисълта за онази жена, царската дъщеря4, прокълната като мен, сина на занаятчия, да върви, да върви и тя ще върви, докато грехът й бъде изкупен. Само веднъж на един век, както две планети, които се сближават по време на столетната им обиколка, аз мога да срещам тази жена през съдбовната страстна седмица.
След всяка среща, изпълнена с ужасни спомени и непоносими болки, ние продължаваме безкрайния си вървеж като две скитащи във вечността звезди.
Единствено тази жена, за която вековете нямат край, както и за мен, може да отговаря на мислите ми, където и да се намира.
Тя е единствената, която споделя страшната ми участ, но поиска да сподели и едничкото чувство, което ме тешеше през цялото време… Тя обича потомците на моята скъпа сестра и ги закриля… Кръстосва заради тях от изток на запад, от север на юг…
Но, уви, една невидима ръка я тласва, бурята е запилява и…
— Върви!…
— Нека поне свърша работата си!
— Върви!…
— Само един час! Един час да си почина!
— Върви!…
— Оставям близките си на ръба на пропастта!…
— Върви!… Върви!…
Когато човекът се изкачваше по могилата, потънал в мисли, лекият вечерен ветрец се усили, превърна се в буен вятър, светкавици разцепиха облаците, а глухите, дълги тътнежи показваха, че приближава буря. Изведнъж прокълнатият, неспособен вече нито да плаче, нито да се смее, започна да трепери. Той никога не изпитваше естествена болка, но сложи ръката на гърдите си и почувствува как нещо ги пристяга.
— Ох! — извика той. — Усещам, че в този час много мои близки, потомците на скъпата ми сестра, страдат и се намират в голяма опасност. Единият е в Индия, другият в Америка, а третият е тук — в Германия. Отново започва борбата, отново зли страсти са се разпалили… О, ти, която ме чуваш, прокълната като мен скитнице Йеродиада, помогни ми да ги закрилям… Дано молитвата ми те достигне сред американските пустини, където си сега… Дано успеем!
Тогава се случи нещо невероятно.
Вече беше нощ. Човекът понечи бързо да се върне, откъдето бе дошъл, но някаква невидима сила не му позволи и го тласна в противоположната посока.
В това време бурята се развихри с цялото си мрачно величие. Вихрушка, изкореняваща дърветата и разклащаща скалите, премина над могилата с бързината на светкавица. Сред бученето на вятъра и блясъка на мълниите се показа човек с мрачно чело, който прескачаше скалите и дърветата, пометени от силната буря. Сега вървежът му не беше бавен, твърд и спокоен, а измъчен, като вървежа на човек, повлечен против волята му от неизвестна сила… Или като на човек, когото ужасната буря запилява някъде далеч.
Напразно издигаше молещи ръце към небето. Скоро той се изгуби сред нощния мрак и фучащите ветрове.
III част
Удушвачите
I глава
Ажупата
Когато господин Родин разпращаше кореспонденцията си по целия свят от дъното на улица Milieu des Ursins в Париж, когато дъщерите на генерал Симон, избягали от гостилницата „Белият сокол“ и задържани в Лайпциг заедно с Дагоберт, стояха под стража, се случваха успоредно и едновременно други събития, които пряко засягаха тези съвсем различни хора… Случваха се на край света, в дълбоката Азия, на остров Ява близо до град Батавия, където живееше господин Жозюе Ван Даел, кореспондент на господин Родин.
Ява! — прекрасна и зловеща страна, страна, в която най-красивите цветя крият най-отвратителните гадини; където в най-хубавите овошки пълзи най-лютата отрова; където растат величествени дървета със смъртоносна сянка; където исполинският прилеп-вампир смучи кръвта на жертвите, около които разпръсква хладен и благовонен въздух и ги приспива задълго, защото и най-лекото ветрило не се движи по-бързо от големите, дъхтящи на мускус крила на това чудовище.
Годината е 1831, изтича месец октомври. Вече е пладне — време, почти убийствено за изложения на горещото слънце, което вдига към тъмносиньото небе трептящата пелерина на маранята.
Сред синкавата сянка на гъстите, залени и лъскави като порцелан дървета се издига така наречената ажупа — нещо като палатка за почивка от тръстикови рогозки, проснати върху дебели бамбукови колове, забити дълбоко в земята. Тези странни наглед дървета тук-там се превиваха като сводове, на места стърчаха заострени като стрели, другаде се разстилаха като сенник и бяха толкова кичести, гъсти и вплетени едно в друго, че дори дъждът не можеше да проникне през тях.
4
Според една легенда, с която разполагаме благодарение на учения помощник-библиотекар в Института г-н Мори, Йеродиада била наказана да скита до Страшния съд, защото е поискала да обезглавят Свети Иван Кръстител.