— Давай нататък — нетърпеливо подкани Дагоберт.
— Щом му видях лицето и разбрах, че всичко е загубено. Той пръв заговори, а гласът му бе тих и нещастен. Каза, че знаел защо сме пристигнали, но той бил решил да се отдаде на молитви и пост за спасение на душата си и за спасение на близки нему души и сърца. След това ни се извини, но не можел да разговаря дълго, защото бил изморен от трудното пътуване. Казвам ти, за една нощ той бе станал неузнаваем: лицето му смъртно бледо, а очите му с един особен блясък. По едно време д’Егрини влезе при нас и господин Харди го помоли да ни изпрати! Представяш ли си? След това ми махна за сбогом и влезе в близката стая. Всичко бе свършено!
— Ясно, черните раса са го притиснали, както това са правили и с много други почтени хора — измърмори Дагоберт.
— Тогава аз — продължи развълнувано Агрикол — реших, че трябва да се върна тук, придружен от господин Дюпон. Не мога да си простя, какво успяха да направят тези хора от господин Харди! Те просто лишиха от нормален живот повече от триста души! Наместо да започнем всичко отначало, господин Харди е отделен в някаква зловеща къща и обречен на пуст и безплоден живот.
— Тези раса, тези раса — изруга Дагоберт настръхнал, без да скрива отвращението си, — колкото повече чувам за тях, толкова повече се страхувам. Виждаш какво направиха с господин Харди. Знаеш и за техните планове спрямо онази благородна девойка… Явно, тези хора са много силни. Предпочитам да се срещна с един полк руски гренадири, отколкото с десетина от тези свещеници. Но да не говорим повече за това, защото едва ли ще си помогнем с приказки.
Дагоберт въздъхна и след това продължи отново с още по-голямо вълнение:
— Аз също имам да ти казвам някои неща, които повече не мога да скривам. Длъжен съм да ги споделя с теб!
— Не ме плаши, тате, казвай по-бързо.
— Да знаеш, че ако не бяхте ти и двете беззащитни момичета, за които трябва да се грижа, отдавна да съм направил някоя глупост. Натрупаха се доста неща, от които би се уплашил и по-стар боец от мен…
— Не разбирам за какво говориш.
— От няколко дена маршалът не е на себе си.
— Но нали се срещна и разговаря с госпожица Кардовил?
— Прав си, след тази среща той се бе успокоил. Радваше се за нея и за младия индиец, а освен това започна да обръща по-голямо внимание на дъщерите си, които веднага забелязаха това. Но от два-три дни сякаш някакъв зъл дух е проникнал в него. Предполагам, че анонимните писма отново са започнали да го навестяват36.
— За какви писма говориш, тате?
— Анонимни, без подпис на подателя. Спомни си, каква неприязън изпитва маршал Симон към онзи предател абат д’Егрини. Когато разбра, че той се намира наблизо, че е преследвал двете сирачета, както бе преследвал преди това майка им до нейната смърт, като разбра, че на всичкото отгоре е станал и свещеник, струва ми се, че едва не полудя от ярост. Искаше веднага да тръгне да издири този предател, но го успокоих и уговорих да не избързва. Обясних му, че това е човек, който никога няма да излезе на открит двубой, а щом от предател на отечеството си е станал свещеник, това говори още веднъж за отвратителния му характер. Маршалът ме убеждаваше, че такъв човек не бива да остане ненаказан за мъките, които е причинил на много хора. Тогава му припомних, че единствено съдът може да се произнесе и да възстанови истината. Припомних му също така, че госпожица Кардовил вече е направила официално оплакване срещу този престъпник за това, че незаконно е задържал дъщерите му в манастир. Всичко е въпрос на време…
36
Известно е, че различни църковни организации и секти много често са използвали анонимните, безименни писма, обаждания и заплахи. Многоуважаваният кардинал La Tour d’Auvergne се оплакваше в едно писмо, което изпрати до вестниците, че напоследък е заплашван многократно. Това се оказа цял заговор срещу него.