Удушвачът разбра, че е постигнал желаната цел и отново все така изкусно се залови да масажира клепачите, челото и слепоочията му. Тогава напълно отпадналият и потънал в тежък сън Джалма, който явно нямаше никаква сила и воля да сложи ръка на лицето си, в желанието си да се освободи от неприятното чувство, което го преследваше, обърна несъзнателно глава и тя се отпусна на дясното рамо.
След тази първа сполука Удушвачът заработи по-спокойно. Той реши да направи съня, който беше нарушил, колкото се може по-дълбок, и затова се постара да подражава на вампира като размаха бързо, сякаш ветрило, двете си ръце край пламналото лице на младия индиец. Сред задушната горещина Джалма почувствува неочакван и много приятен хлад и лицето му машинално се проясни, гърдите му се отпуснаха, полуотворените му уста вдъхнаха благотворния ветрец и той потъна в още по-дълбок, смущаван преди, а сега обгърнат от лекота сън. Една внезапна светкавица освети с блясъка си мрачния свод, който покриваше ажупата. От страх да не би младият индиец да се събуди още при първата гръмотевица, Удушвачът побърза да осъществи плана си.
Джалма лежеше по гръб, главата му бе сведена върху дясното рамо, а лявата му ръка беше простряна настрани. Свитият отляво Удушвач постепенно спря да му вее, сетне много ловко успя да запретне до лакътя широкия дълъг ръкав от бял муселин, който покриваше лявата ръка на Джалма.
Тогава той измъкна от джоба на гащетата си малка медна кутийка, извади една много остра тънка игла и парченце червеникав корен. Надупчи няколко пъти корена с иглата. При всяко бодване от него излизаше бяла лепкава течност. Когато видя, че иглата се е покрила с достатъчно сок, Удушвачът се наведе и духна лекичко към вътрешната част на ръката на Джалма, за да създаде отново чувство за прохлада. Тогава почти недоловимо написа с иглата по кожата на младия индиец няколко тайнствени и символични знаци. Той стори това толкова бързо, а иглата бе толкова остра, че Джалма не усети дори щипване по кожата си. Изписаните, тънки като косъм знаци, скоро придобиха бледочервен оттенък. Но сокът, в който бе натопена иглата, действуваше бавно и парливо, разпръскваше се полека-лека под кожата и след няколко часа щеше да стане синьо-червен и да открои ясно белезите, които сега почти не личаха.
След като завърши сполучливо замисъла си, Удушвачът хвърли последен яростен поглед към заспалия индиец… После се отдалечи пълзешком от рогозката и стигна до дупката, през която се бе вмъкнал в колибата. Замаскира разреза, за да не буди никакво съмнение, и изчезна тъкмо когато се разнесоха първите далечни глухи гръмотевици5.
III глава
Контрабандистът
Сутрешната буря отдавна бе стихнала. Слънцето клонеше към залез. Изминаха няколко часа от влизането на Удушвача в колибата на Джалма, който бе белязан с тайнствените знаци, докато спеше.
Един конник се движеше бързо по дълга пътека, обградена с гъсти дървета.
Безброй птици, сгушени в сенчестия свод от зеленина, поздравяваха с чуруликане и игри светлата вечер; зелени и червени папагали се катереха с помощта на човките си по червените акации, големи тъмносини птици, наречени майнамайну, по чиито шии и дълги опашки сякаш имаше следи от злато, гонеха светлочерните жълтурки. Теменугово пъстри гълъби гукаха приятно край райските птици, чиито лъскави пера наподобяваха блясъка на смарагда и рубина, на топаза и сапфира. Тази малко поизгърбена пътека се оглеждаше в едно малко блато, където тамариндът и индийската смокиня хвърляха тук-там зелената си сянка. В тихата, бистра вода се виждаха сребристи риби с червени, сини и златни перки, които бяха толкова неподвижни, сякаш приковани в монолитна синкава кристална маса. Бяха се издигнали на водната повърхност, по която играеха слънчевите лъчи, и се къпеха радостно в светлината и топлината. Безчет насекоми като живи елмази с огнени крилца се плъзгаха, хвърчаха и бръмчаха над прозрачната вода, в чиито дълбини се отразяваха пъстрите цветове на листата и водните цветя.
Невъзможно е да се опише картината на тази богата, преливаща от цветове, благоухания и слънце природа, на чиито фон се движеше младият бляскав конник, идващ от дъното на пътеката. Този конник беше Джалма. Той не бе забелязал неизличимите знаци, които Удушвачът изписа на лявата му ръка. Явската му кобила беше средна на ръст, пращяща от сила и енергия и черна като нощта. Вместо седло, на гърба й бе метнато червено губерче. За да укроти буйните й скокове, Джалма си служеше със стоманен юлар, чиито изплетени от червена коприна юзда и ремъци бяха леки като перце. Нито един от прекрасните конници, изваяни изкусно пред Пантенона, не стои на коня толкова грациозно и гордо, колкото този млад индиец, чието красиво лице, огряно от залязващото слънце, свети от щастие и спокойствие. Очите му блестяха от радост, ноздрите му бяха разширени, устата — полуотворени. Той вдъхваше с наслада благоуханния въздух на цветята и листата на дърветата, още влажни от поройния дъжд, който валя след бурята. Червена чалма покриваше черната коса на Джалма и още повече подчертаваше златистия цвят на лицето му. Вратът му бе гол. Облечен бе в муселинова, бяла, с широки ръкави роба, пристегната през кръста с червен пояс. Широките му къси панталони от бяло сукно оголваха гладките му крака на половина и те се очертаваха върху черните хълбоци на кобилата, която Джалма пришпорва леко с жилестите си пищяли. Нямаше стремена, а малкото му тясно ходило бе обуто в чехли от червен марокин. Неспокойната му мисъл — ту отпусната, ту въздържана, сякаш се отразяваше и на вървежа, който налагаше на кобилата си — ту смел и бърз като необузданото въображение, което се развихря, ту спокоен и умерен като разсъждението след безпочвени фантазии. И най-малкото му движение по време на този странен вървеж излъчваше гордо, независимо и донякъде властно изящество.
5
Във връзка с изключителното изкуство на тези хора, в писмата на покойния Виктор Жакмон за Индия четем: „Те пълзят по земята през трапища, през браздите на нивите, подражават на сто различни звука, с вик на чакал или писък на птица поправят непохватното си движение, предизвикало шум, сетне млъкват и друг от тях, който се намира по-далеч, подражава на уж отдалечаващото се животно. Смущават съня с шумове и докосвания и карат човека да разположи тялото си така, както би било удобно за замислите им.“
Г-н граф Едуард Варен в прекрасното си съчинение за Индия, от което отново ще имаме случай да използуваме бележки, пише по същия начин за невероятното изкуство на индийците. „Те, казва той, могат да ти измъкнат, без да те събудят, и платното, с което се завиваш, докато спиш. Това не е преувеличение, а самата истина. Движенията на bheel наподобяват змийските: ако спиш в палатката си с някой слуга, проснат пред вратата, bheel ще се спотаи отвън, в сянката и на място, откъдето ще чува дишането на всеки от вас. Щом европеецът заспи, той е уверен в сполуката си. Азиатецът не ще устои дълго на привлекателността на съня. Когато настъпи моментът, той ще разреже от мястото си палатката отвесно и ще се вмъкне вътре. Движи се като призрак, без да вдига никакъв шум. Гол е и цялото му тяло е намазано с мас. На врата му виси кама. Свива се до леглото ти и с невероятно хладнокръвие и ловкост сгъва платното на малки гънки толкова близо до тялото, че да заема колкото се може по-малко място. Щом свърши, минава от другата страна на заспалия, гъделичка го, като го намагнетизира така, че той машинално се извръща и освобождава притиснатото от тялото му платно. Ако се събуди и поиска да хване крадеца, ще се натъкне на едно хлъзгаво тяло, което се изплъзва като змиорка. Но ако все пак го залови — тежко му и горко — камата ще се забие в сърцето му, той ще падне, потънал в кръв, а убиецът ще изчезне.“