По времето, когато Джалма отиваше към развалините на Чанди, с надеждата да се срещне с генерал Симон, в Батавия ставаха следните събития. Г-н Жозюе току-що се бе прибрал в стаята си, където се виждаха тетрадки и огромни счетоводни книги, разтворени на масата. Единственото прозорче гледаше към едно малко пусто дворче и беше препречено със здрави железни пръчки. Поради голямата явска жега, вместо със стъкла, прозорчето се затваряше от подвижен кепенец. Г-н Жозюе остави фенера на писалището и погледна стенния часовник.
— Девет и половина… каза той. — Махал трябва скоро да дойде.
След като изрече тези думи, той излезе, мина през предната стая, отвори втора дебела врата, обкована по холандски с големи гвоздеи, измъкна се предпазливо на двора, за да не го чуят слугите му, и дръпна резето на тайната вратичка, прикриваща една голяма решетка, висока около шест стъпки, с набити остри железни куки по нея. Остави този вход отворен и се върна в стаята си, като грижливо затвори след себе си всички останали врати.
Г-н Жозюе седна зад писалището, извади от двойното дъно на едно долапче някакво дълго писмо — по-точно доклад, започнат от известно време и писан ден след ден (излишно е да споменаваме, че писмото до г-н Родин в Париж на улица Milieu des Ursins бе писано преди освобождаването на Джалма и преди пристигането му в Батавия).
И този подробен доклад беше предназначен за г-н Родин. Г-н Жозюе продължи писанието си: „Тъй като се боях от връщането на генерал Симон, за което научих от писмата му, които отварях (вече ви казах, че успях да стана негов кореспондент) и четях, а сетне изпращах недокоснати на Джалма, принуден от времето и обстоятелствата трябваше да прибягна до крайни средства. Но за сметка на това извърших огромна услуга на човечеството. Последното окончателно ме убеди в правотата ми.
Освен това една нова опасност решително ми налагаше такова поведение. Параходът «Руитер» пристигна тук вчера и утре през деня отново ще отплува. Той ще замине за Европа през Аравийския залив, пасажерите му ще слязат на Суецкия канал, ще преминат през него и в Александрия ще се качат на друг параход, който ще ги откара във Франция.
За такова бързо и неотклонно пътуване се изискват седем-осем седмици. Сега е краят на октомври, което ще рече, че Джалма може да пристигне във Франция към началото на януари. А според вашите заповеди, които не зная от какво са продиктувани, но които изпълнявам ревностно и покорно, трябваше всячески да се попречи на това заминаване, защото, както ми казахте, с пристигането на младия индиец в Париж преди 12 февруари ще се накърни един от най-важните интереси на Обществото. Впрочем, ако успея, за което се надявам, да му попреча да отплува с «Руитер», ще бъде практически невъзможно да пристигне във Франция преди април, защото този кораб е единственият, който пътува направо — другите се бавят най-малко пет-шест месеца, за да стигнат до Европа.
Преди да ви кажа за начина, по който бях принуден да задържа Джалма и чийто изход все още не зная дали е добър или лош, ще бъде добре да ви съобщя някои неща.
Наскоро в Индия се основа едно общество, чиито членове се наричат помежду си братя на доброто дело или Фансегари, което ще рече Удушвачи. Тези убийци не проливат кръв, а душат жертвите си, не за да ги обират, а за да изпълнят човекоубийствения призив и законите на едно пъклено божество, което те наричат Бохвания. Най-добра представа за тази ужасна секта ще придобиете от предговора към доклада на полковник Слееман, който с неизтощима енергия преследва това мрачно общество. Докладът беше обнародван преди два месеца. Ето един откъс от него. Полковникът казва: «От 1822 до 1824 година, когато ми бе възложено съдебното и административното управление на Персингапурската околия, не ставаше нито едно убийство и нито една кражба, без да се разчуе веднага. Но ако тогава някой ми беше казал, че една наследствена, професионална разбойническа банда живее в село Кюндели, почти на четиристотин метра от моето съдилище, че прекрасните гори на село Мандесоор, на един ден път от седалището ми, са едно от най-ужасните места в цяла Индия, където се извършват убийства, че многобройни банди от братя на доброто дело пристигат от Индустан и Декан и всяка година се срещат под сенките на дърветата като на тържествени празници, за да упражняват ужасното си призвание по всички пътища, които се кръстосват на това място, щях да помисля, че той е луд. А това била самата истина. Стотици пътници всяка година са заравяни под Мандесоорските гори. Цяло племе от убийци е живяло под носа ми, докато бях върховен глава на Областта, и е ширнало вандалството си чак до градовете Поонах и Хидерабад. Никога няма да забравя как един от главатарите на тези Удушвачи, който ги предаде, за да ме увери, че казва истината, изрови под собствената ми палатка тринадесет трупа и заяви, че може да изкопае безброй мъртъвци в околността.»6
6
Този доклад е взет от превъзходното съчинение на граф Едуард Варен за английска Индия през 1811 година.