— Това е доста стегнато — рече с ивестна принуда капитан Джейми.
— Ами, как ще е стегнато — обади се доктор Джаксън — Него нищо не го хваща. Той не е като другите. Той трябваше отдавна да е мъртъв.
С доста мъка директорът Атъртън успя да вмъкне пръст под шнуровете. Той стъпи с крак на гърба ми с цялата тежест на тялото си и ги задърпа, но не можа да намери хлабаво място.
— Свалям ти шапка, Хъчинс. Знаеш си работата. Ха претъркули го сега да го погледна.
Те ме претъркулиха по гръб. Загледах ги с изкочили очи. Едно нещо зная: ако ме бяха стегнали по този начин, когато ми слгаха усмирителната риза за първи път, положително щях да умра още след десет минути. Но аз бях добре трениран. Имах зад гърба си хиляди часове в ризата, освентова имах и вярата в това, което ми бе разправил Морел.
— Хайде, смей се, дано да пукнеш, смей се! — каза ми директорът — Покажи я тая усмивка, скоято се хвалиш.
И тогава, въпреки че дробовете ми се задъхваха за мъничко въздух, въпреки че ми се виеше свят, аз все пак успях да се усмихна в лицето на директора.
ГЛАВА 11
Вратата издрънча и се затвори за всичко, освен за мъничко светлина, и аз бях оставен самичък, проснат по гръб. С похватите, които отдавна бях научил в усмирителната риза, успях с тътрузене, мъничко по мъничко да се примъкна така, че крайчецът на подметката на сясната ми обувка да допре вратата. В това имаше нещо извънредно ободряващо. Не бях съвсем самичък. Станеше ли нужда можех поне да се обадя с чукане на Морел.
Но директорът Атъртън изглежда беше дал строги нареждания на надзирателите, защото, макар и да се опитах да повикам Морел и да му кажа, че имам намерение да проведа опита, надзирателите му попречиха да ми отговори. Мен можеха само да ме ругаят, понеже както бях сложен в усмирителна риза за десет дена, не можеха да ме заплашат с никакво наказание.
Спомням си, че тогава ми направи впечатление колко ведър ми е умът. Тялото ми изпитваше обичайната болка от усмирителната риза, обаче умът бе толкова пасивен, че не усещах болката повече, отколкото пода под мен или стените наоколо. Никога никой не е бил в по-добро умствено и духовно състояние за подобен опит. Разбира се, това се дължеше до голяма степен на крайното ми изтощение. Но имаше и още нещо. Дълго бях приучвал себе си да оставам безчувствен към болка. Нямах нито съмнения, нито страхове. Всичките ми мисли сякаш бяха събрани в абсолютната вяра в надмощието на ума. Тази пасивност бе почти като сън и въпреки това по свой начин бе положителна и стигаше, кажи-речи, до екзалтация.
Започнах да съсредоточавам волята си. Тялото ми вече беше започнало да се схваща и да изтръпва от намалялото кръвообръщение. Аз насочих волята си към малкото пръсче на десния си крак и започнах да си заповядвам на това пръстче да престане да живее в съзнанието ми. Заповядах си това пръстче да умре — да умре, доколкото това засяга мен, неговия господар, и нещо съвършено отделно от него. Започна трудна борба. Морел бе ме предупредил, че ще бъде така. Но нямаше и помен от съмнение, което да наруши вярата ми. Аз знаех че това птръстче ще умре и го разбрах, когато то умря. То беше умирало става по става под принудата на волята ми.
Останалото беше лесно, но — трябва да призная — бавно. Става по става, пръст по пръст, всичките ми пръсти на двата ми крака престанаха да съществуват. И става по става това продължи нататък. Дойде време, когато замря плътта под глезените. Дойде времето, когато замря всичко под коленете.
Върховната ми екзалтация бе стигнала до такава висота, че не изпитвах и най-малка тръпка на радост пред успеха си. Не мислех за нищо друго, освен това, че карах тялото си да умре. Всичко, което бях, бе посветено на тази единствена задача. Аз вършех тази работа щателно, като зидар, който реди тухли, и гледах на тази работа като нещо съвсем делнично, както би гледал на работата си един зидар.
Докато изтече един час, тялото ми бе мъртво до хълбоците и аз продължавах да заповядвам на смъртта да се качва става по става нагоре.
Но когато стигнах равнището на сърцето, тогава настъпи първото замъгляване и замайване на съзнанието. От страх да не загубя свяст, пожелах да задържа смъртта, която бях постигнал и насочих съсредоточаването си към пръстите на ръцете. Разумът ми се изясни отново и аз бързо постигнах умъртвяването на ръцете до раменете.