Разбира се под „дама“ той имаше в предвид великата херцогиня Филип, вдовицата на Жофроа, последният херцог на Аквитания. Обаче великата херцогиня, вдовица и така нататък Филип беше жена, и млада, и весела, и красива, и — според моето убеждение — създадена за мен.
— Какви са неговите планове? — запитах го без заобикалки.
— Те са прозорливи и обширни, граф Сент Мор, твърде прозорливи и обширни, за да си позволя да гадая, а още по-малко да ги обсъждам с вас или с когото и да било.
— О, зная, че големи неща се вършат и лигави червеи пъплят зад кулисите — рекох аз.
— Бяха ми казали, че сте упорит, но аз изпълнявам заповеди.
Мартинели стана да си върви и аз станах заедно с него.
— Аз казах, че е безполезно — продължи той — но на вас беше предложена последна възможност да промените намерението си. Августейшият ми господар постъпва от почтено по-почтено.
— Е, добре, ще я обмисля тази работа — казах небрежно и с поклон изпратих свещеника до вратата.
Той рязко спря на прага.
— Времето за мислене е минало — отвърна той — Аз дойдох за решението ви.
— Ще я обмисля тая работа — повторих аз и добави хрумналата ми нова мисъл — Ако плановете на дамата не съвпадат с моите, тогава може плановете на вашия господар да се изпълнят, както той желае. Защото, помнете отче, той не ми е господар на мен.
— Вие не познавате моя господар — промълви той тържествено.
— Нито искам да го познавам — отсякох аз.
И се вслушах в ситните стъпки на дребния свещеник-интригант надоло по скърцащите стъпала.
Ако се впуснех в най-малките подробностина всичко, което видях за този половин ден и половин нощ, когато бях граф Гийом дьо Сент Мор, и в десет книги, големи колкото тази която пиша, нямаше да се поберат. Много неща ще пропусна, всъщност ще пропусна почти всичко, защото все още не съм чувал един осъден на смърт да бъде помилван, за да може да довърши мемоарите си — поне не и в Калифорния.
Когато препуснах от Париж в този ден, това беше Париж на отминали столетия. Тесните улички предлагаха позорна и нездравословна гледка с мръсотиите и нечистотиите си… но трябва да пропускам. И ще пропусна всичките следобедни събития, цялото препускане извън стените на града, голямото увеселение дадено от Юг дьо Мьон, пируването и пиенето, в които взех малко участие. Ще пиша само за края на преживелицата и ще започна с това, как стоях и се шегувах със самата Филип — ах, боже мой, тя беше чудно хубава. Една гранд дама… да, но преди всичко и след всичко, и винаги — жена.
Ние се смеехме и се шегувахме съвсем безгрижно, а около нас се блъскаше веселото гъмжило; но зад шегите ни се криеше сериозна съсредоточеност на мъж и жена, навлезли доста през прага на любовта, но все още не съвсем сигурни един в друг. Няма да я описвам. Беше дребничка, удивително стройна… но ето че започнах да я описвам. Накратко казано за мен тя беше единствената жена в света и аз малко се замислях за дългата ръка на този посивял старец в Рим, която можеше да се протегне през половин Европа и да се изпречи между моята любима и мен.
А италианецът Фортини се облегна на рамото ми и пошепна:
— Един човек, който иска да ви говори.
— Един човек, който трябва да почака за моето благоволение — отвърнах късо.
— Аз не чакам за ничие благоволение — беше неговия също толкова кратък отговор.
Кръвта ми закипя, но си спомних за свещеника Мартинели и за посивелия старец в Рим. Работата беше ясна. Това беше преднамерено. Това беше дългата ръка. Фортини лениво ми се усмихваше, докато бях така замълчал за миг да си помисля, но в тази усмивка бе вложен възможният максимум наглост.
Ако някога трябваше да бъда хладнокръвен, това беше сега. Но в мен започна да се надига старата сляпа ярост. Това беше дело на свещеника. Това беше Фортини, изгубилият всичко освен потеклото си, най-добрият майстор на сабята, излязъл от Италия през последните десетина години. Тази вечер дългата ръка беше Фортини. Ако той не успееше да изпълни заповедта на посивелия старец, утре щеше да бъде друг майстор на сабята, на следващия ден — трети. И ако случайно все не сполучваха, можех да очаквам камата на обикновен наемен убиец в гърба си или от праха на обикновения отровител във виното, в месото или в хяба ми.
— Аз съм зает — казах — Махнете се.
— Моята работа с вас не търпи отлагане — беше отговорът.
Без да усетим бяхме леко повишили тон, тъй че Филип го чу.
— Махай се италианско псе! — казах аз — Недей да виеш пред вратата ми. След малко ще си поприказваме.