— Месечината е изгряла — отговори той — Тревата е суха и чудесна. Няма роса. Отатък рибното езерце, на един хвърлей камък вляво има открито пространство, тихо и уединено.
— След малко ще получиш каквото искаш — промтрморих нетърпеливо.
Но той настояваше и не се отделяше от мен.
— Ей сега — повторих аз — Ей сега ще си поговорим.
Тогава Филип заговори с цялото си безстрашие и твърдост:
— Задоволете желанието на господина, Сент Мор. Придружете го сега. И на добър ви час — тя се обърна, за да направи знак на вуйчо си Жан дьо Жоанвил, брат на майка й, от Жоанвилите от Анжу — На добър ви час! — повтори тя, а след това се наведе тъй, че да може да пошепне: — Сърцето ми ще бъде с вас, Сент Мор. Не се бавете. Ще ви чакам в голямата зала.
Аз бях на седмото небе. Аз хвърчах. Това беше първото й открито признание, че ме обича. И тази благословия ми предаде нови сили и вдъхна увереност, че ще мога да убия и двадесет Фортиновци, и пет пари да не давам за двадесетина посивели старци в Рим.
Жан дьо Жоанвил отведе под ръка Филип, а Фортини и аз на часа уговорихме подробностите. Ние се разделихме — той да намери един-двама приятели и аз да намеря един-двама приятели, и всички да се срешнем на уговореното място отатък рибното езерце.
Първо намерих Робер Ланфран, а след това Анри Боемон. Но преди да намеря тях се натъкнах на една сламка, която ми показа накъде духа вятърът и обеща истинска буря. Аз познавах тази сламка, Ги дьо Вилардуен, недодялан млад провинциалист, дошъл за първи път в кралския двор, но въпреки това, невъздържано малко петле. Беше червенокос. Сините му очи, малки и поставени близо едно до друго, бяха също червени — поне бялото на очите беше червено; а кожата му, както е обикновено за такива типове, беше червена и луничава. Изглеждаше съвсем като попарен.
Когато минавах край него, с внезапно движение той се бутна в мен. О, разбира се, това беше преднамерено. Той кипна и ръката му хвана рапирата.
„Бога ми — помислих си аз — посивелият старец има много и чудновати оръдия.“ — а в същото време се поклоних на петлето и промърморих:
— Моля да ми простите неловкостта. Грешката беше моя. Извинете, Вилардуен.
Но той не искаше да се укроти толкова лесно. И докато се пенеше и перчеше, аз забелязах Робер Ланфран, повиках го с ръка и му обясних какво се е случило.
— Сент Мор ви е поднесъл своите извинения — отсъди той — Помолил ви е да му простите.
— Точно така — прекъснах го аз с най-любезен тон — И ви моля да ме извините още веднъж, Вилардуен, за голямата ми несръчност. Хилядократно ви моля да ми простите. Грешката беше моя, но беше неволна. От бързане за една среща се показах тромав, ужасно тромав, но съвсем неволно.
Какво друго можеше да направи този дръвник, макар и без желание, да приеме извиненията, които толкова щедро му поднесох? Въпреки това бях сигурен, когато забързах нататък с Ланфран, че няма да минат много дни или часове и необузданият малдеж ще ссе погрижи да си премерим силите на моравата.
Обясних на Ланфран само за какво ми е нужен и той не прояви любопитство да узнае повече. Беше жив младеж, не повече от двадесет годишен, но добре обучен на военното дело, беше воювал в Испания и си спечелил име в дуели. Само черните му очи блеснаха, когато разбра какво ни предстои, и нетърпението му бе толкова голямо, че той сам намери Анри Боемонт за втори секундант.
Когато тримата стигнахме на откритата поляна отатък рибното езерце, Фортини и двамата му приятели вече ни чакаха. Единият беше Феликс Паскини, племеник на кардинала със същото име и ползващ се с такова доверие пред чичо си, с каквото чичо му се ползваше пред посивелия старец. Другият беше раул дьо Гонкур, чието присъствие ме изненада, понеже беше твърде добър и благороден човек за тази компания.
Ние се поздравихме според правилата и според правилата започнахме дуела. В това нямаше нищо ново и за двама ни. Теренът беше добър, както ми бе обещано. Нямаше роса. Месечината светеше от ясно небе и рапирите на Фонтини и моята се кръстосаха.
Аз знаех едно: колкото и за добър фехтовач да ме смятаха във Франция, Фортини беше по-добър. Знаех още и друго: че сърцето на моята възлюбена е с мен тази вечер и че благодарение на мен тази вечер на света ще има един италианец по-малко. Казвам, че го знаех. За мен нямаше никакво съмнение в изхода. И докато рапирите ни се кръстосваха, аз размишлявах за начина, по който щях да го убия. Нямах желание за дълъг двубой. Бърз и блестящ — такъв е бил винаги моят похват. И още нещо: след последните месеци на гуляи и пеене на „Пей ку-ку, пей ку-ку“ не бях годен за продължителна схватка. Бързо и блестящо — това беше решението ми.