Това беше името ми — Джеси. Не знаех фамилното си име, макар и да чувах майка ми да нарича баща ми Джон. Смътно си спомням да съм чувал при различни случаи другите мъже да казват на баща ми „капитан“. Знаех, че той беше водачът на този керван и всички му се подчиняваха.
Аз изпълзях през отвора на брезента и седнах на капрата до баща си. Не можеше да се диша от прахоляка, вдиган от фургоните и многобройните копита на добитъка. Прахът беше толкова гъст, че висеше във въздуха като омара и снишилото се слънце светеше през него мъждиво и с кървава светлина.
Злокобна бе не само светлината на това залязващо слънце — всичко наоколо имаше злокобен вид: гледката, лицето на баща ми, плачът на бебето в прегръдките на майка ми, което тя не можеше да кърми, шестте коня, карани от баща ми, на които трябваше непрекъснато да подвиква и които бяха загубили всякакъв цвят, толкова дебело бяха покрити с прах.
Наоколо се простираше отегчителна пустош, от която ти се стягаше душата. На всички страни се редяха безкрайни ниски хълмове. Тук-там, само по склоновете им, нарядко се виждаха гъстаци на опалени от зноя храсти. По-голямата част от повърхността на хълмовете беше гола, пресъхнала и се състоеше от пясък и камънак. Нашият път вървеше по песъчливите долове между хълмовете. А песъчливите долове бяха голи, ако изключим случайни шубраци и на места ниски туфи суха, повяхнала трева. Нямаше никаква вода, нито признаци за вода, освен размити дерета, които свидетелствуваха за някогашни поройни дъждове.
Единствен баща ми имаше коне, запрегнати във фургона. Фургоните вървяха един подир друг и когато керванът криволичеше и извиваше, аз виждах, че другите коли се теглят от волове. Три или четири чифта волове се напрягаха и теглеха безсилно всеки фургон, а край тях в дълбокия пясък крачеха мъже с остени и мушкаха отказващите да вървят добитчета. На един завой преброих фургоните пред и зад нас. Знаех, че са четиридесет заедно с нашия, защото често ги бях броил и преди. И когато ги преброих и сега, както децата правят от скука, за да им мине времето, те си бяха всичките там, четиридесет коли, всичките с брезентови чергила, големи и масивни, грубо сковани, и се люлееха и друсаха, скърцаха и стържеха по пясъка и пелина, и камънаците.
В дясно и в ляво от нас, разпръснали се по дължината на кервана, яздеха на коне десетина петнадесет мъже и младежи. През лъка на седлата им имаше пушки с дълги цеви. Щом някой от тях се доближеше до нашия фургон, виждах, че лицата им бяха изпити и загрижени, както на баща ми. Баща ми, и тоъ като тях, като караше, имаше под ръка пушка с дълга цев.
И още, от една страна куцукаха двадесетина или повече изпосталели като скелети волове, с подбити крака и протрити от яремите вратове; те постоянно спираха да пощипнат случайна туфа изсъхнала трева, а младежите с уморени лица, които ги караха, току ги мушкаха да вървят напред. Понякога един или друг от тези волове се задържаше, за да измучи, и това мучене каточели беше не по-малко злокобно от всичко останало наоколо.
Някъде далече, далече имам спомен да съм живял като по-малко момче край обрасли с дървета брегове на поток. И както фургонът се друса напред, така и аз се олюлявам на капрата при баща си, и непрекъснато се завръщам в мислите си към тази приятна вода, течаща между дърветата. Имам чувството, че от не знам колко време живея във фургон и пътувам, пътувам все със същите тези хора.
Но най-силно изпитвам това, което най-силно изпитват и всички около мен, а имено чувството, че бавно вървим към своята гибел. Керванът ни прилича на погребално шествие. Никога не се е разнесъл смях. Никога не съм чул по-весел глас. Не ни придружаваше нито мир, нито спокойствие. Лицата ма мъжете и младежите, които препускаха напред, бяха мрачни, замръзнали, безнадеждни. И както кретахме през зловещия прахоляк в залеза, аз често вдигах поглед към лицето на баща ми и напразно търсех някакъв белег на радост. Не искам да кажа, че татковото ми лице, въпреки прахоляка и измършавялостта си, изразяваше безнадеждност. То бе упорито, и — о! — толкова мрачно и загрижено, безкрайно загрижено.
Някаква тръпка сякаш премина през кервана. Баща ми вдигна глава. Аз също. Конете ни също вдигнаха уморените си глави, подушиха въздуха с дълго, бавно вдишване и за малко тръгнаха по-живо. Конете на авангарда ускориха своя ход. А колкото за стадото на заприличалите на плашила волове, то изведнъж препусна направо в галоп. Това беше почти смехотворно. Нещастните твари бяха толкова тромави в безсилието и тромавостта си. Те бяха носещи се в галоп скелети, облечени с мизерни кожи, и задминаха пазещите ги момчета. Но това беше само за кратко. После пак тръгнаха ходом — с бърз, нетърпелив, влачещ ссе, куцукащ ход; и сухите стръкове трева вече не ги подлъгваха да се отбият встрани.