— Какво има? — попита майка ми от фургона.
— Вода — отговори баща ми — трябва да е Нефи.
Майка ми добави:
— Слава богу! А може да ни продадат и малко храна.
И огромните ни фургони навлязоха със скърцане и стържене, и клатушкане, и друсане през кървавочервения прах в Нефи.
Десетина разпръснати жилища или колиби — това беше селището. Местността имаше почти същия вид, както тази, през която бяхме минали. Нямаше дървета, само шубраци и песъчлива пустош. Но имаше следи от ниви и тук там някоя ограда. И имаше вода. Тя сякаш не течеше в поточето. Леглото обаче беше влажно и ту на едно място ту на друго имаше вирчета, в които незапрегнатите волове и ездитните коне нагазиха и натопиха муцуните си до очите. На места имаше и по някоя върбичка.
— Това трябва да е мелницата на Бил Блак, за която ни разправяха — каза баща ми и посочи една сграда на майка ми, чието любопитство я беше накарало да надзърне през нашите рамене.
Един старец с риза от еленова кожа и дълга, сптлъстена, изгоряла от слънцето коса, се върна с коня си обратно при нашия фургон да поговори с баща ми. Дадоха сигнал и предните фургони от кервана започнаха да се разгръщат в кръг. Мястото позволяваше това престрояване и благодарение на предобития вече опит бе извършено без всякакво затруднение, тъй че когато четиридесетте фургона окончателно спряха, те образуваха правилен кръг. Настъпи общо суетене и организирано шетане. От фургоните наизлязоха много жени, всичките с уморени лица и покрити с прах. Изсипа се цяла орда деца. Трябва да бяха най-малко петдесет и аз като че ли познавах всичките много отдавна; жените също бяха не по-малко от четиридесет. Те се заеха с приготовляване на вечеря.
Докато някой от мъжете сечаха шубраци, а ние, децата, ги носехме до запалените огньове, други мъже разпрягаха воловете и ги оставяха да препускат на водопой. След това мъжете на големи команди наместиха фургоните един до друг. Процепът на всеки фургон се обръщаше навътре в кръга, а предницата и задницата на всеки от тях плътно опираше във фургона пред и зад него. Големите спирачки бяха здраво запънати, но това не им стигаше, затова колелата на всичките фургони бяха скачени с вериги. Това не беше нещо ново за нас, децата. То беше признак на безпокойство във враждебна страна. Само един фургон остана нескачен с кръга, за да образува врата в корала. Попосле, както го знаехме, преди станът да заспи, добитъкът щеше да бъде вкаран вътре и този фургон да бъде прекачен с верига към другите. Засега мъже и момчета щяха да пазят добитъка няколко часа, докато опасе оскъдната трева наоколо.
Междувременно докато продължаваше урежданрто на стана, баща ми с няколко други мъже и старецът с дългата обгорена от слънцето коса се запътиха пеша към мелницата. Помня, че всички ние, мъже, жени и дори децата, се спряхме да ги изпратим с поглед като че ли тяхната задача беше от голяма важност.
Докато ги нямаше, други мъже, непознати, жители на пустинята Нефи, влязоха в стана и взеха да го обикалят. Бяха бели хора като нас, но със сурови, навъсени лица и сякаш се сърдеха на всички ни, долавяше се неприятелското им настроение и те казваха разни неща, с които искаха да ядосат нашите мъже. Но нашите жени направиха предупреждение и то беше предадено на всички мъже и младежи, че трябва да си мълчат.
Един от непознатите се доближи до нашия огън, където майка ми готвеше сама. Аз тъкмо бях дошъл с наръч съчки и се спрях, заслушан и загледан в натрапника, когото мразех, защото във въздуха витаеше омраза и аз знаех, че и сетния човек в кервана мразеше тези непознати, които бяха с бяла кожа като нас, но заради които бяхме принудени да нареждаме стана си на кръг.
Непознатият при нашия огън имаше сини очи, сурови, студени и пронизващи. Имаше пясъчно жълта коса. Лицето му беше обръснато до брадичката, под брадичката, на шията и до ушите се виждаше силно прошаренна, пясъчножълта брада. Майка ми не го поздрави, нито той поздрави нея. Той само се спря и намръщено я загледа. Сетне прочисти гърлото си и рече с презрение:
— Сигурно сега ви се ще да сте си в Мисури, а?
Видях мама да стиска устни, за да се въздържи, преди да отговори:
— Ние сме от Арканзас.
— Струва ми се, че имаш добро основание да отричаш от къде си — подхвърли й той тогава — вие дето пропъдихте избрания народ на господа от Мисури.
Майка не му отговори.