Импровизираното събрание завърши с повтаряне на предупрежденията да не се прибягва до силни думи или насилствени действия. Тази нощ заспах много мъчно. Гневът срещу мормона бе така разтревожил ума ми, че все още бях буден, когато баща ми се вмъкна във фургона след последната си обиколка на нощната стража. Те мислеха че спя, но аз чух майка да гопита дали смята, че мормоните ще ни оставят да напуснем мирно техните земи. Лицето му бе извърнато настрана от нея, понеже се мъчеше да си събуе ботуша, когато й отговори с голяма сигурност за увереността си, че мормоните нямало да ни закачат, стига някой от нашите да не подеме свада.
Но аз видях лицето му в този миг на светлината на лоената свещица и там нямаше и следа от сигурността, прозвучала в гласа му. И така аз заспах, угнетен от надвисналата над нас страшна съдба и с мисълта за Бригъм Йънг, който се разрастваше в детското ми въображение в страховито, злокобно същество, истински дявол с рога, опашка и така нататък.
Събудих се със старата болка от усмирителната риза в единочката. Около мен стоеше обичайната четворка: директорът Атъртън, капитан Джеими, доктор Джаксън и Ал Хъчинс. Аз изкривих лицето си в пресилената си усмивка и си наложих да не загубя самообладание от острата болка на възвръщащото се кръвообращение. Пих от подадената ми вода, не приех протегнатия ми хляб и отказах да говоря. Затворих очи и се опитах да се върна при стегнатия с вериги кръг от фургони в Нефи, но докато тези посетители стояха около мен и приказваха, не можех да се изплъзна.
Не можах да си наложа да не чуя един откъс от разговора.
— Също както вчера — каза доктор Джаксън — НИкаква промяна ни в едно отношение, ни в друго.
— Значи ще може да издържи и по-нататък? — запита директорът Атъртън.
— И окото му няма да мигне. Следващите двайсет и четири часа не по-трудно от миналите. Той е побъркан, казвам ви, абсолютно ненормален. Ако не знаех, че е невъзможно, щях да кажа, че е опит с наркотик.
— Зная го аз неговия наркотик — рече директорът — Това е проклетата му воля. Хващам се на бас, че ако реши, ще може да мине бос по нажежени камъни, както го правят тия жреци на канаките в Южните морета.
Може би причината беше думата „жреци“, която отнесох със себе си през мрака на нов полет във времето. Може тя да е била ключовата дума. По-вероятно това да е било чисто съвпадение. Както и да е, аз се събудих легнал на груб каменен под, проснал се по гръб с ръце кръстосани така, че двата лакътя бяха стиснати в дланите на противоположните ръце. Както лежах там със затворени очи, полубуден, потърках лактите с длани и открих, че търкам загрубели мазоли. В това нямаше нищо изненадващо. Аз приемах мазолите като нещо много старо и напълно естествено.
Отвори очи. Убежището ми беше малка пещера, не повече от три фута висока и десетина дълга. В пещерата беше много горещо. Пот на едри капки беше избила по цялото ми тяло. От време на време няколко капки се сливаха и образуваха мънички ручейчета. Нямах никакви дрехи, освен мръсен парцал през слабините. Кожата ми беше почерняла като махагон. Бях много мършав и гледах на мършавината си с някаква странна гордост, сякаш да бъдеш толкова мършав бе някакво постижение. Особено много се радвах на болезнено щръкналите си ребра. Дупките между тях будеха у мен чувство на надуто възгордяване, или — да употребя по-правилна дума — на святост.
Коленете ми бяха мазолести, както лактите. Бях много мръсен. Брадата явно е била някога руса, но сега мръсна и на кафеви петна, стигаше до под гърдите като чорлава къделя. Косата ми, също на петна иразрошена, падаше на раменете, а отделни фъндъци непрекъснато се изпречваха пред очите ми, та бях принуден понякога да ги бръсвам настрани с ръка. В повечето случаи обаче се задоволявах да се взирам през тях, като някое диво животно през гъстак.
Пред самия подобен на тунел отвор на полутъмната ми пещера денят се виждаше като стена от ослепителен слънчев блясък. След малко аз изпълзях от входа и за по-голяма несгода легнах под палещия слънчев пек на тясна издатина на скалата. То положително ме гореше, това ужасно слънце, но колкото повече ме болеше, толкова повече се наслаждавах на това, или по-скоро от самия себе си, понеже стова се показвах като господар на плътта си и над нейните щения и протести. Когато намирах по себе си остра, но не чак толкова остра издатина на скалата, търках тялото си върху ръба й в истински екстаз от господството над нея и от пречистването си.