Ето на, вижте. Този мой пръст, тъй бърз спрямо усещания, толкова чувствителен към външни влияния, толкова точен в многообразните си умения, толкова твърд и силен при свиване, огъване и сковаване, с помощта на хитроумните лостове — този пръст не съм аз. Отрежете го. Аз оставам жив. Тялото е осакатено. Аз не съм осакатен. Духът, който съм аз е здрав.
Добре. Отрежете всичките ми пръсти. Аз съм си аз. Духът е цял. Отрежете двете ми ръце до китките, отрежете двете ръце до раменната става. Отрежете двата крака до хълбоците. И аз непокоримият и неунищожимият, аз ще остана жив. Ставам ли нещо по-малко от тези осакатявания, от това смаляване на плътта? Положително не! Острижете ми косата. Отрежете с остри бръсначи устните ми, ушите, носа, изтръгнете от корен очите и там, запрян в този обезличен череп, прикачен към изпокълцано и обезобразено туловище, там — в тази килия от химическа плът — все още ще бъда аз, необезобразен, ненамален.
О, сърцето още бие. Прекрасно. Изрежете сърцето или, по-добре хвърлете останките от плътта в машина с хиляди остриета и ги направете на кайма… и аз, аз — не ме ли разбирате — целият дух, и мистерия, и жизненият огън, и самият ми живот — аз се отделям и излитам. Аз не съм загинал. Само тялото е загинало, а тялото не съм аз.
Струва ми се полковник дьо Роша е бил прав, когато е твъдял, че с принудата на своята воля е изпратил момичето Жозефин, докато е била в хипнотичен транс, назад през осемнадесетте години, които бе изживяла, назад през мълчанието и мрака преди да е била родена, назад през светлината на предишно съществувание, когато е била прикован на легло старец, бившият артилерист Жан-Клод Бурдон. И аз вярвам, че полковник дьо Роша наистина е хипнотизирал възкресената сянка на стареца и с принудата на волята си го е изпратил назад през седемдесетте години на неговия живот, обратно в мрака и през мрака исветлината на деня, когато той е бил порочната стара жена Филомен Картерон.
Не ти ли показах вече, читателю, че в отминали времена съм обитавал различни бучки натрупана материя и съм бил Граф Гийом дьо Сент Мор, мизерен и безименен отшелник в Египет и момчето Джеси, чийто баща е бил капитан на четиридесет фургона по времето на великото преселение на запад? А сега, не съм ли сега, докато пиша тези редове, Даръл Стандинг, осъдения на смърт в затвора Фолсъм и някогашен професор по агрономия във факултета по селскостопански науки на Калифорнийския университет?
Материята е велика илюзия. Тоест материята се появява в дадена форма, а външната форма е привидна. Къде са сега трошливите скали на древния Египет, където някога съм живял в леговиче като див звяр и съм бленувал за божието царство? Къде е сега тялото Гийом дьо Сент Мор, който толкова отдавна е бил промушен на осветената от луна трева от червенокосия Вилардуен? Къде са сега четиридесетте огромни фургона, наредени в кръг в Нефи, и всичките мъже, жени и деца, и мършавия добитък, подслонил се вътре в този кръг? Всички тези неща отдавна ги няма, защото те са били външни форми, прояви на променяща се материя, преди да се превърнат отново в топилка. Те са отминали и не съществуват.
И сега моите доводи стават ясни. Духът е реалността, която пебъдва. Аз съм дух и аз пребъдвам. Аз, Даръл Стандинг, временен обитател на много обиталища от плът, ще напиша още няколко реда за тези спомени и след това ще продължа по своя път. Външната ми форма, която е моето тяло, ще се разпадне, когато ще бъде умъртвена чрез обесване, и нищо от нея не ще остане в целия материален свят. В духовния свят ще остане спомен за него. Материята няма памет, понеже формите й са преходни и онова, което е врязаяно във формите й, загива заедно с формите.
Още една дума, преди да се върна към разказа си. През всичките ми пътувания през мрака в дугите изживени мои съществувания никога не съм успял да насоча пътя си към дадена определена цел. Така аз натрупах много нови преживелици от стари съществувания, преди да ми се случи да се завърна при момчето Джеси в Нефи. Вероятно едно на друго, съм изживял случилото се на Джеси двдесетина пъти: понякога съм тръгвал по неговия път, когато е бил съвсем малък в селищата на Арканзас, и поне десетина пъти след деня, когато го оставих в Нефи. Би било загуба на време да разкажа всичките подробности и затова, без да лиша с нещо разказа си от неговата достоверност, ще пропусна много неща, които са неясни или се повтарят, и ще изложа фактите, както съм ги сглобил от различните епизоди, взети изцяло или на части, тъй като съм ги изживял наново.