В същия миг у нас всички се заловиха за работа. Докато подреждаха фургоните в кръг с процепите навътре и ги връзваха с вериги (видях жени и малки момчета и момиченца да натискат с всички сили спиците на колелата, за да помогнат), ние направихме сметка на загубите си. Първата и най-тежка беше, че и сетното ни добитче е било отвлечено. После, паднали край огньовете, които са палили, лежаха седем от нашите мъже. Четирима бяха мъртви, а останалите трима на умиране. Жените се занимаваха с други ранени мъже. Малкият Риш Хардейкър бе ранен в ръката от коршум. Беше едва шест годишен и аз си го спомням да гледа със зяпнала уста в скута на майка си как баща му превързва раната. Малкият Риш бе спрял да плаче. Аз виждах сълзите по бузите му, когато учудено гледаше върха на счупената кост, щръкнала от раната между китката и лакътя.
Баба Хуайт бе намерена мъртва във фургона на Фоксуел. Тя беше дебела и безпомощна стара жена, която никога не правеше нищо друго освен да седи и да пуши лула. Беше майка на Аби Фоксуел. Убита беше и госпожа Грант. Мъжът й седеше до трупа й. Беше много спокоен. В очите му нямаше сълзи. Само седеше там с пушката си на коленете и никой не го закачаше.
По указанията на баща ми хората работеха като бобри. Мъжете изкопаха голям окоп в центъра на корала, като направиха бруствер от изкопания пясък. В този окоп жените занесоха завивки, храна и разни други необходими неща от фургоните. Всички деца помагаха. Нямаше хленчене и почти никаква възбуда. Трябваше да се върши работа, а всички ние бяхме хора, родени за работа.
Големият окоп беше за жените и децата. Под фургоните по целия кръг изкопаха нисък окоп и направиха насип отпред. Той беше за бойците.
Лабан се върна от разузнаване. Той докладва, че индианците се оттеглили горе доло на половин миля и държали пау-уау военен съвет. Видял ги също да отнасят от бойното поле шестима свои бойци, трима от които — каза той — били мъртви.
През цялата сутрин от този първи ден от време на време забелязвахме облаци прах, които говореха за придвижване на значителни отреди конници. Тези облаци идваха към нас и ни затваряха в кръг от всички страни. Но ние не виждахме нито едно живо същество. Само един облак прах се понесе в обратна посока от нас. Беше голям облак и всички казваха, че това е нашият добитък, откарван от врага. И нашите четиридесет огромни фургона, прехвърлили скалистите планини и преминали половината континент, стояха в безпомощен кръг. Без добитък те не можеха да тръгнат нататък.
По пладне Лабан се завърна от ново разузнаване. Бил видял нови индианци да прииждат от юг, което показваше, че сме обкръжени. По същото това време видяхме десетина бели мъже да излизат на билото на нисък хълм към изток и да гледат към нас.
— Това решава въпроса — каза Лабан на татко — Индианците са били подучени.
— Те са бели като нас — чух Аби Фоксуел да казва недоволно на майка ми — Защо не дойдат при нас?
— Те не са бели — обадих се аз като гледах под око да не ме плесне мама — Те са мормони.
Тази нощ, след като се стъмни, трима от нашите младежи излязоха тайно от стана. Аз ги видях да тръгват. Бяха Уил Адън, Ейбъл Миликън и Тимоти Грант.
— Отиват в Седар сити да молят за помощ — каза баща ми на майка, докато хапваше нещо на бърза ръка за вечеря.
Майка ми поклати глава:
— Има достатъчно мормони да те чуят ако се провикнеш от стана — отговори тя — Щом те не искат да помогнат и не са се показали, значи и тия от Седар сити няма да помогнат.
— Но има дори мормони и лоши мормони… — започна татко.
— Досега не сме намерили добри — прекъсна го тя.
Чак сутринта чух за завръщането на Ейбъл Миликън и Тимоти Грант, но много скоро не бях чул само аз. Целият стан бе покрусен от това, което те разказаха. Тримата изминали само няколко мили, когато били спрени от бели мъже. Щом Уил Адън заговорил и казал, че са от кервана на Фанчър и отиват в Седар сити за помощ, те го застрляли. Милисън и Грант успели да избягат и да се завърнат с новината и тя угаси последната надежда в сърцата на всички ни. Белите бяха зад гърба на индианците и нас ни чакаше толкова дълго предусещаната гибел.
Сутринта на втория ден бяха нападнати нашите мъже, които отиваха за вода. Ручейчето беше само на петдесеттина крачки пред корала ни, но пътят беше под обстрела на индианците, заели сега ниският хълм към изток. Разстоянието беше близко, защото хълмът едва ли бе по-далеч от осемдесет и няколко ярда. Но индианците явно не бяха добри стелци, защото нашите донесоха вода, без да бъдат улучени.