Има един доживотен тука, във Фолсъм, Матю Дейвис, от старо пионерско семейство, който е отговорник за бесилката и екзекуторната камера. Той е стар и неговото семейство е прекосило равнините в ранните дни на заселничеството. Аз приказвах с него и той потвърди клането, в което е бил убит Джеси Фанчър. Когато този стар доживотен затворни е бил дете, в семейството му много се говорело за клането в Планинските ливади. Децата във фургона, каза той, били почадени, понеже били много малки, за да разправят приказки.
Всичко това предоставям на вашето внимание. Никога през живота си като Даръл Стандинг не съм прочел нито един ред, нито чул ни една дума за кервана на Фанчър, загинал на Планинските ливади. Въпреки това в усмирителната риза в затвора Сан Куентин аз научих всичките тези подробности. Не бих могъл да съчиня тези данни от нищо, също както не бих могъл да сътворя от нищо динамита. Тези сведения и тези факти, които разказах, могат да се обяснят само по един начин. Те идват от духовното ми аз — от духа, който противно на материята, не загива.
Като приключвам тази глава, трябва да спомена, че Матю Дейвис ми разказа още и това, че няколко години след клането Лий бил заведен от властите на Съединените щати на Планинските ливади и там бил екзекутиран на мястото на някогашния корал.
ГЛАВА 14
Когато на края на първия ми десетдневен срок в усмирителна риза бях врнат в съзнание от палеца на доктор Джаксън, с който той натисна единият ми клепач, аз отворих и двете си очи и се усмихнах в лицето на директора Атъртън.
— Твърде проклет, за да живе и твърде подъл, за да умре — бе неговата забележка.
— Десетте дена минаха, господин директоре — пошепнах аз.
— Добреде, сега ще те разшнуроваме — изръмжа той.
— Не е това — казах аз — Нали забелязахте усмивката ми? Ако си спомняте, ние имахме малък облог. Не си давайте труд първо да ме разшнуровате, ами дайте тютюна и книжките за цигари на Морел и Опънхаимър. А за закръгляне на сметката ето ви още една усмивка.
— О, зная ги аз такива като теб, Стандинг — сряза ме директорът — Но нищо няма да спечелиш с това. Ако аз не те пречупя, ти ще счупиш всички рекорди за лежане в усмирителна риза.
— Той вече ги е счупил — обади се доктор Джаксън — Кой е чул някой да се усмихва след десет дена в риза?
— Воля и самохвалство — възрази директорът — Разшнуровай го, Хъчинс.
— За къде бързате — попитах аз, разбира се шепнешком, защото жизнените сили у мен бяха толкова намалели, че ми трябваше малкото останала сила и колкото имах воля, за да мога дори да шепна — За къде бързате? Не ме е страх, че ще изтърва някой влак, а ми е толкова дяволски хубаво, както съм си, че предпочитам да не ме тревожите.
Но те ме разшнуроваха все пак и ме изтърколиха до зловонната риза на пода — някаква скована безпомощна живина.
— Нищо чудно, че му е било удобно — каза капитан Джейми — Той нищо не е усещал. Той е парализиран.
— Парализирана е баба ти — присмя се директорът — Изправи го на крака и ще видиш, че той стои.
Хъчинс и лекарят ме изправиха.
— Сега пуснете! — изкомандва директорът.
Животът не можеше да се върне изведнъж в тялото, което е било фактически мъртво десет дена, и поради това, понеже нямаше още сили в плътта ми, коленете ми се подгънаха, аз рухнах, търколих се настрани и си разбих челото в стената.
— Видяхте ли? — възкликна капитан Джейми.
— Чудесен актьор! — отвърна директорът — Тоя човек има сили да направи какво ли не!
— Прав сте господин директоре — пошепнах от пода — Аз го направих нарочно. Това беше театрално падане. Вдигнете ме и аз ще го повторя. Обещавам ви, че ще бъде много забавно.
Няма да се спирам върху мъчителността на възвршващото се кръвообращение. Тя щеше да стане нещо обикновено за мен и допринесе своя дял за врязването в лицето ми на бръчките, които ще занеса на бесилото.
Когато най-после си излязоха, останах да лежа до края на деня, зашеметен, в полусъзнание. Има толкова неща, като анестезия на болката, предизвикана от болка, твърде остра, за да я изтърпиш. И аз се запознах с тази анестезия.