Привечер можех вече да пълзя из килията си, но все още не можех да се изправя. Пих много вода и се почистих, доколкото успях; но чак на другия ден можах да се накарам да ям, и то със съсредоточено усилие на волята.
Програмата, която бе предписана от директора Атъртън, беше да ме оставят за няколко дена да си почина и да се съвзема, и след това, ако междувременно не изкажа скриваллището на динамита, трябваше да ме сложат в усмирителна риза за още десет дена.
— Съжалявам, че ви причинявам толкова грижи, господин директоре — казах му аз — Жалко е, че все не мога да умра в ризата и да ви освободя от мъченията ви.
Съмнявам се по онова време да съм тежал и трошка повече от деветдесет фунта. А пък две години преди това, когато вратите на Сан Куентин се затвориха зад мен, бях тежал сто шестдесет и пет фунта. Изглеждаше невероятно, че бих могъл да изгубя още нещо от теглото си и да остана жив. И въпреки това в последвалите месеци отслабвах малко по малко, докато сигурно трябва да съм бил по-близо до осемдесет, отколкото до деветдесет фунта. Зная, че след като сполучих да се измъкна от единочката и да ударя надзирателя Търстън по носа, преди да ме заведат в Сан Рафаел да ме съдят, когато ме почистиха и обръснаха, съм тежал осемдесет и девет фунта.
Има някой, които се чудят как човек се ожесточава. Директорът Атъртън беше жесток човек. Той ме ожесточи мен, а тази моя ожесточеност му подейства и го направи още по-жесток. И въпреки всичко, той не можа да ме убие. Трябваше да се прибегне до щатското правосъдие в Калифорния, съдия, даващ присъда за обесване, и губернатор, отказващ помилване, за да ме изпратят на бесилката за това, че съм ударил с юмрук надзирател в затвора. Аз винаги ще поддържам, че този надзирател е имал много чувствителен нос. Тогава аз бях сляп като прилеп залитащ скелет. Понякога се чудя дали наистина съм му разкървавил носа. Разбира се, той се закле за това в съда. Но аз съм познавал надзиратели, които са полагали клетва и за по-лоши лъжесвидетелства от това.
Ед Морел бе нетърпелив да узнае дали съм сполучил с опита, но когато поиска да говори с мен, бе прекъснат от Смит надзирателят, който се случи да бъде дежурен за единочките.
— няма значение, Ед — изчуках му аз — Ти и Джейк ще си мълчите, а аз ще ви разправя всичко. Смит не може да ви попречи да слушате и не може да ми попречи на мен да чукам. Те положиха крайни усилия, но аз все още съм жив.
— да го спреш това, Стандинг! — ревна Смит от коридора, към който се отваряха всички килии.
Смит беше особено мрачна личност, несравнено най-жестокият и най-злобният между надзирателите ни. Ние често разсъждавахме дали го тормози жена му, или има хронически запек.
Аз продължих да чукам с кокалчетата на ръката си и той дойде до решетката да ми се озъби.
— Казах ти да я спреш тая работа! — изръмжа той.
— Съжалявам — отвърнах любезно аз — но имам нещо като предчувствие, че ще продължа да чукам. И …ъ-ъ-ъ…моля да ме извините за интимния въпрос… какво ще направите?
— Аз ще… — започна той гневно и с това, че не можа да довърши забележката си, доказа, че думите му не са за изказване.
— Да? — подканих го аз — Какво точно, моля?
— Ще извикам тук директора — рече той със запъване.
— Моля ви се поканете го. Крайно очарователен господин, дума да не става. Блестящ пример за облагородяващите влияния, които се промъкват в нашите затвори. Доведете го при мене веднага! Искам да му се оплача от вас.
— От мен ли?
— Да, точно така, от вас — продължих аз — Вие настоявате по груб, селяшки начин да прекъснете разговора ми с другите гости на това общежитие.
И директорът Атъртън дойде. Вратата се отключи и той се втурна в килията. Но — о! — аз бях толкова недосегаем! Той беше направил най-лошото, което можеше да направи. Той нямаше власт над мен.
— Ще ти прекъсна храната! — закани се той.
— Както обичате — отговорих — Свикнал съм на това. Не съм ял десет дни и, знаете ли, да се мъчиш да започнеш да ядеш отново е ужасно нещо.
— А, ти ме заплашваш, така ли? Гладна стачка, а?
— Извинете — казах аз и гласът ми беше кадифен от учтивост — Това предложение излезе от вас, не от мен. Помъчете се поне понякога да бъдете логичен. Надявам се да ми повярвате, че нелогичността ви е далеч по-болезнена за мен, отколкото всичките ви изтезания.
— Ще спреш ли да водиш разговори с чукане? — попита той.
— Не, моля да ме извините, че ви ядосвам, но нещо толкова силно ме принуждава, да разговарям с чукане, че…
— Още две думи и ще те сложа пак в усмирителна риза! — прекъсна ме той.
— Моля ви се. За тази риза душа давам! Аз съм роден за усмирителна риза! Аз пълнея в ризата! Погледнете тая ръка — аз вдигнах ръка и му показах мускул, тъй смален, че когато го свалих, той изглеждаше като връв — Истински ковашки мускул, нали, господин директоре? Хвърлете око към изпъчените ми гърди. Венчаните борци да си пазят лаврите! Я коремът ми… знаете ли, човече, аз така дебелея, че моят случай ще се превърне в скандал с това прехвърляне в затворите. Внимавайте, господин директоре, че данъкоплатците може да ви подгонят!